Събуждаш се рано сутринта,за да установиш,че това ще е ден като всички останали.Започваш да се питаш: „Целият ми живот ли ще премине така?Не мога ли да се захвана с нещо по-интересно отколкото да ходя на работа/училище?Не може ли днешният ден да бъде по-различен от останалите?”
Не,не може!Защото този ден не е като другите,защото денят е като човека,като отделна личност със своите качества,със своите предимства и недостатъци,със своята уникалност и неповторимост.
Събуждам се рано сутринта,за да разбера,че отново е делник,че е време за училище.Каква досада-до края на работната седмица все училище!Да,това е то моето сиво ежедневие,което ме преследва навсякъде,което е част от мен и от моя живот!
Приготвям си чантата,поглеждам за последен път в огледалото,за да”видя”,че още спя и,както обикновено, в последната минута успявам да се кача на тролея.Сега вече съм спокойна...или пък не съвсем-за пореден път от шофьорската кабина се чува не дотам добре обработения с компютър глас на някоя фолк певица и точно тогава,когато си решил,че по-зле не може да стане,от кабината зазвучава гласът на оплаквачка-поредният хит на Азис!Раздразнена,поглеждам по посока на саунда,но вместо да видя любителя на тази „божествена” музика,аз съзирам лицата на до болка познатите Ивана и Преслава,които ме гледат предизвикателно от стената на кабината!Вече не съм ядосана,а по-скоро отвратене-шофьорът не е сменял постерите сигурно вече от половин година и твърдо е решил да не ги маха!
Слизам на спирката.Вървя към училище и си мисля както обикновено- ще ме изпитат ли или и днес ще ми се размине?Влизам в стаята и сънливо поглеждам към дъската-нищо ново-на нея „старателно” са издраскани няколко благословии на различни езици,тъй като творецът им е решил да покаже коефициента си на интелигентност пред целия свят...
Ето,че последния звънец известява края на моята смяна.Запътвам се към спирката,молейки се да не попадна на същия тролей,с когото съм пътувала сутринта.Скоро разбирам,че съм го изтървала и се качвам на маршрутка.Каква утеха-шофьорът не е надул чалга,но за сметка на това цигарата му дими точно под носовете на пътниците.Полу-задушена от „благовонието” в маршрутката,аз успявам да се добера до вкъщи.Отварям учебниците- колко малко е домашното за следващия ден и как ще ми се наложи да го пиша до зазоряване!Единствената ми „утеха” е,че утре ще е със същите размери,ако не и по- голямо! Започвам да размишлявам върху ежедневието си-след няколко години ще завърша училище,ще следвам,ще си намеря работа и после какво-пак същото-ще ставам рано за работа така,както съм ставала за училище;сутрин пак ще бягам,за да не закъснея,защото ако в училище са ми писали закъснения,то шефът ми би си го спестил и вероятно би ме изгонил.
В мислите си установявам,че с напредването на възрастта животът ми не само няма да се промени кой знае колко,но и ще стане по- тежък,т.е.ежедневието ми никога не е било розово и едва ли някога ще бъде.Тогава какъв е смисълътда живееш?В този миг идва прозрението-борбата!Да се бориш-това е смисълът,защото да се противопоставиш на ежедневието,да се опитваш да го направиш по-различно,да не му позволяваш да пречупи духа ти и да откриваш уникалността на всеки един ден,значи да живееш пълноценно,да откриеш смисъла на живота си,да не съжаляваш,че си го изживял по този начин,да си горд с постиженията си,каквито и да са,тъй като те са твоите лични рекорди в живота,които са постигнати стъпка по стъпка,бавно и постепено.Постиженията и смисълът на човешкото съществуване от своя страна се изграждат въз основа на малките неща в живота-училището,приятелите,вълненията,впечатленията,т.е. сивото ежедневие е златният ключ към успеха,към удовлетворението от това,че си жив,към радостта и щастието да бъдеш самия себе си.
Индекс 
