Глава V: След битката

BEWD:
Юля и Кери вече бяха на не повече от десетина метра разстояние от входа на щаба.Кери продължаваше да се киска,което допълнително тровеше нервите на младата жена.”Не стига,че загубихме толкова много хора,а откачалката продължава да се хили!Тъпанар!”- помисли си тя.
Вече бяха пред самия вход,когато синеоката внезапно спря,хвана „откачалката” за яката на шлифера и, придърпвайки рязко въпросната персона към себе си, й изкрещя в лицето:
-Как можеш да се смееш точно в този момент, изрод такъв!Почти всичките ни хора са мъртви,а ти приемаш ситуацията за съвсем нормална и дори за смешна! Можеше да прикриеш извратената си усмивка, ако имаше поне малко уважение към мъртвите ни другари! Престани да се хилиш,защото иначе ще ме принудиш да пронижа и без това наелектризирания ти задник!
Юля силно бе пристегнала Кери със собствената му яка,но това не попречи на младия мъж да изтръгне ръцете й от врата си.Макар и ранен,едно движение на ръката му бе достатично да отблъсне противницата си- двете й китки вече се намираха в шепата му.Синеоката се отдръпна в опит да му се изплъзне,но Кери я държеше здраво и нямаше никакво намерение да я пусне.Напротив,той стисна ръцете й още по- силно.
- Виж какво,котенце,винаги си била „мила” с мен,но сега вече чашата преля!Първо,на „изрод” ще се обръщаш само към ония изчадия,с които досега си „уплътнявахме” времето!Странен или не,аз съм човешко същество в края на краищата!
-Не бих казала!- подхвърли Юля,правейки нов опит да се измъкне,но напразно.
-Второ,-прекъсна я Кери-ти да не мислиш,че ми е приятно да виждам как умират хората,с които толкова дълго време живях и се борих рамо до рамо?!Трябва ли да си давам вид,че ми е мъчно,че съм се отчаял? Искаш или не,животът продължава и рано или късно трябва да отвърнеш поглед от миналото и да поемеш отново напред.А в нашия случай е по- добре рано,за да продължим пълноценно борбата. Така че стегни се,по дяволите!Ще окажем нужното уважение към падналите феникси когато му дойде времето!Нали ти самата си на мнение,че моментът не е подходящ?!И откъде ти хрумна,за Бога,че бих могъл да се присмея на кървавата гледка,след като днес самият аз за малко не станах част от нея?!Това,че другите намират сили в себе си,повдигайки си настроението,не ти дава право да им го забраняваш!Ако имаш собствено мнение, запази го за себе си!Разбрахме ли се?
Без да дочака отговор,Кери пусна синеоката и прекрачи прага.Объркана,тя разтърка китките си и насочи поглед към отдалечаващия се мъж.Внезапно той се обърна и срещна очите й- омразата и яростта в тях бяха изчезнали.Кери бе постигнал целта си.”Може и да спре да ме заяжда.”- замисли се той.”Току- виж сме почнали да се разбираме по- добре.Слава богу,че Алекса не е толкова сериозна! Но май и аз трябва да се потрудя върху характера си-определено умея да нервя хората!”
За разлика от придружителя си,Юля не знаеше какво да си мисли.Тя просто го последва.Ясно съзнаваше,че за едно другарят й бе прав- сега нямаше време за препирни.Трябваше да намерят Виктор и Марко възможно най- бързо.В младата жена се бяха породили съмнения- може би „заядливкото” не беше такъв,за какъвто го бе смятала.А може би тъкмо в този момент бе станала свидетелка на духовното израстване на Кери.

Kiava:
Всичко се въртеше пред очите и. Умът на Алекса бе замъглен от толкова много физическа болка и тя сякаш механично отбиваше удърите, отправени към нея. С група оцелели войни тя се сражаваше с последните демони останали в щаба. Замах след замах момичето посичаше враговете си без дори да го осъзнава. В очите си имаше сълзи, защото знаеше че много от приятелите и са загинали. Това подхранваше омразата в душата и. Омраза, която се бе трупала през годините. Омраза, която имаше нужда да излее и тази битка бе най- подходящото място да го направи. Притеснението, че не знаеше какво се е случило с Юля и Виктор след като тръгнаха след Хоризон, нито пък с Виктор след като пътищата им се разделиха я мотивираше още повече. Образа на разкъсания водач на клана отключи стара болка в сърцето и и тя с нов вик се хвърли срещу демоните.
- Изчадия проклети! Мрете! Мрете ваща м@м@!
"Не искам да се случва отново! Не и отново! Всички силни хора около мен, всички мои наставници, защо всички те трябва да умират и да ме оставят сама! Първо баща ми, след това Зандър... Не и Виктор, само не и Виктор!"
Спомена за великия войн, оставил завинаги своя отпечатък в душата и събуждаше звярва е нея. Хора бяха виновни за смъртта му. И тя знаеше, че има право да мрази единствено тях. Много други на нейно място биха си помислили: "Човеците ми отнеха най- скъпия за мен човек, защо да ги пазя? Защо да се посвещвам в ордена и в тяхно име да се излагам на смъртна опасност? " . Но не и Алекса. Твърде дълго време бе прекарала със Зандър и той я бе научил на твърде много неща, за да проявява такава слабост. Тя никога не си бе позволявала да бъде водена от лични мотиви, когато вършеше нещо. Винаги преценяваше трезво ситуациите и се стеремеше да подхожда възможно най- обективно към всичко. Но не и днес. В тази битка тя направи най- правилния избор. Взе всичката тази омраза към хората, която бе таила дълбоко в сърцето си и я насочи към новия враг. Към демоните. Сега те бяха заплахата и те трябваше да бъдат спряни. На всяка цена...
Оставаше малко. Твърде малко до края на битката, но никой не го знаеше още. И по- добре. Иначе всички щяха да се отпуснат и това да породи слабост у тях. Ако някой бе осъзнал колко близо до победата бяха всичко щеше да бъде изгубено...

Red Diablo:
Сарканиус летеше с бясна скорост през горота.Той беше доволен от развоя на битката-едно солидно количество феникси беше мъртва на цената на някакви си демони.Демонът търсеше определено място в гората,място което Хоризон беше приготвил.След още 5минути полет Сарканиус вече се измори,но усети че е стигнал мястото-една малка полянка с ниска трева и обградена с дървета.Демонът се оледа и забеляза символите по дърветата,той не ги разбираше но знаеше за какво служат.Протегна дясната си ръка а бронята му образува нещо като острие.Тоя замахна и с огромна сила заби ръката си в земята.Бронята му започна да свети,от земята почнаха да светят червени ивици коит стигаха до символите по дърветата.
-Дай ми войни Сатана!-изкрещя Сарканиус,сега той знаеше че само трябваше да чака.
Изведнъш червените ивици и символите спряха да светят и настъпи гробна тишина.Изведнъш земята се разтресе и рефлекса на Сарканиус го накара да се издигне на няколко метра.Земята се разцепи а от дупката почна да извира мрачна светлина.Демонът беше доволен,отвори дупка от която ще излезне новата му армия.Той наблюдаваше как излизат демоните с и се усмихваше.Знаеше че тези войни са по-силни от предишните.Те бяха въоръжени с боздугани,брадви,някои демони имаха и щетове,броните им също бяха внушителни.Сарканиус даше се стъписа при вида на някои от демоните-всичките бяха внушителни и опасни.
По едно време от ямята излезна демон с броня каквато Сарканиус не беше виждал.Демонът носеше и жезъл...явно той беше водача на тази група демони.
-Кой си ти?-попита Сарканиус като се приземи при него
-Тхан господарю.Аз доведох тази група от нашия дом.
-Какви умения имаш?
-Аз съм некромансър.
-Хммм...ела с мен.
Сарканиус без да дочака реакция от демонът го хвана и го понесе с крилата си.След известно време полед стигнаха бойното поле.Сарканиус се приземи и каза на некромансъра:
-Знаеш си работата!Дигни сички мъртавци тук и ги заведи при дупката.Нека да съберем войска от мъртъвци и демони.Аз ще се погрижа никой да не ти пречи.
На фона на сичките мълтви демони и хора имаше няколко човека които бяха започнали да събират труповете или просто нямаха сили да напуснат мястото на битката.
Сарканиус ги уби по най-бързия и безшумен възможен начин.През това време Тхан почти приключваше с заклинанията размахвайки жезъла над главата си...

Dark Paladin:
Изгревът приближаваше. Хоризон не беше виждал слънцето от няколко века и нямаше желанието да го види. Той не обичаше светлината - беше слаб срещу нея. Кой можеше да предположи, че главатарят на човеците, Виктор притежава подобен артефакт. Меч, който превръща жизнената енергия на война в ослепителна светлина. Само ако знаеше той щеше да вземе необходимите мерки и дори да обърне ситуацията в своя полза. Вместо това светлината го беше изгорила и почти ослепила. Нямаше сили даже да довърши двамата нахалници, решили, че могат да се изправят срещу него. Черните му очи вече се бяха възстановили въпреки че болката все още не беше изчезнала напълно. Демонът лежеше в короната на един дъб и чакаше. Хоризон трябваше да го потърси всеки момент. Смяташае да използва времето дотогава да възстанови силите си. Регенерацията на Хоризон беше изключително бърза благодарение на тъмните магии изпълващи тялото му. В един момент остра болка прониза слепоочията на демона.
- Сарканиус! Време беше да ме потърсиш - каза Хоризон виждайки образа на демона в ума си. - Вече си мислех, че някое от онези човешки хлапета ти е видяло сметката.
- Малко вероятно! - засмя се Сарканиус.
- Задействан ли е вече плана? Призова ли вече демоните?
- Разбира се! Всичко върви като по катран. tongue.gif
- Не бързай Сарканиус! Знам, че жеалеш да видиш още сега сметката на човеците, но моментът още не е дошъл.
- Знам, че мога да приключа всичко още сега! Какво толкова важно ще стане утре вечер?
- Успокой се! Бързането няма да ни доведе до нищо добро. И да не си го признаваш, ти също си изтощен от битката!
- Имам достатъчно сила да...
- Не съм свършил - прекъсна го Хоризон. -Утре вечер хората ще отворят портата. По голямата част от тях ще са заети с ритуала. Трябват им дванайсет души за да отворят Портата. Като добавим тези които ще помагат, за охрана ще останят не повече от петнайсетина човека. С тях ще можем да се справим лесно.
Сарканиус не отговори. Помълча половин минута след което каза:
- Много добре! Нападаме утре вечер.
- Ще се срещнем на уговореното място.
В този момент връзката между двамата се разпадна. Хоризон примигна няколко минуто за да се осъзнае напълно, след което уверено скочи от дървото и тръгна бавно напред.

gosh:
Двамата тъкмо стигнаха входа на щаба, вратата се отвори и те видяха, че вътре още се води битка... Виктор уби последния от демоните в коридора и се запъти към стаята в другия му край. Щом влезе в стаята се разигра странна картинка. Щом го видя Алекса, която беше седнала на пода до трупа не един демон стана, засили се към него, прегърна го и се разплака.
- И на това ако не му викаш хубаво семейно събиране... Вие двамцата направо можете да напълните стаята с любовта си, ама няма време, защото, видите ли, има едни демончета навънка, иначе много приятни момчета, ама точно сега сме ги сварили в лошо настроение и май искат да ни изтръгнат и последната капчица живот от телата, след това да ги запалят и, евентуално, да хапнат най-хубавото барбекю през живота/смъртта си... или нещо подобно.
- МЛЪКНИ, ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ СИ ЗАБАВЕН! - изкрещяха Юля и Алекса в един глас и го погледнаха с погледи, изпълнени с ярост достатъчна да сварят 14 яйца от раз.
- Лол, момичета, успокойте се. - каза Виктор, трудно сдържайки смеха си.
- "Да, момичета, пийте си успокоителните" - изимитира го Кери.
- Хайде вече малко по-сериозно. - каза Виктор и се обърна към Алекса. - Къде е Марк?
- Ами той май го видях по едно време, но сега не знам къде е... - отговори тя.
- По дяволите... - каза Виктор тихичко и се забърза към стаята си.
Точно на когато стигна до вратата от нея излизаше Марк, с копието в ръце. Той посегна да удари Виктор с него, но предводителя на клана избегна удара и с рязко, но премерено движение успя да хване копието, да го завърти така че Марк да падне на земята и да го опре в гърлото му.
- КАКВО ПРАВИШ МАРК?! - извика той, но Марк не каза нищо, само гледаше в очите на Виктор.
- Какво става тук? - попита Алекса, която се беше затичала след него. Зад нея се появиха и другите.
- Мисля, че приятелят ни е под контрол на демоните. Опита се да открадне копието.
Виктор им разказа за подозренията си.
- Хмм, ти ли, Бруте... - каза Кери замислено. - Знаех си, че ще бъдем предадени евентуално...
- Той не ни е предал - скастри го Юля. - Той е контролиран.
- Се тая, нали той се е оставил да бъде контролиран?
- Хайде да видим ти как би се противил на магията, о Велики. - каза тя.
Кери си замълча, главно заради израженията по лицата на всички останали.
- Сега трябва да решим какво ще го правим. - каза Виктор.
- Разстрел? - каза Кери с надежда в гласа.
"Садистично копеле" помисли си Юля, но каза:
- По-добре да го заключим някъде докато отваряме Портата.
- Добра идея. - каза Виктор. - Заключете го в склада, от там не може да избяга, а ние трябва да се разпределим за отварянето...

ThePrince:
Рано е още, Виктор - обади се Макро с плътен глас. - Според преданията Портата на Сълзите може да бъде отворена само по пълна луна, имайки предвид вашето време това ще стане... около 19.00 часа?
- Дори 20.00 - каза Виктор свъсено. - Да се надяваме, че дотогава демоните няма да получат подкрепления. Но все пак... предполагам, че трябват някакви приготовления?
- Да, разбира се, но можем първо да си починем след изтощителната битка, не мислиш ли?
- Не - погледна го огрижено Виктор. - Демоните могат да нападнат всеки миг, трява всичко да е готово, когато настъпи момента, за да сме максимално бързи.
- Е, добре... Вземи Копието и ме заведи при Портата.
Виктор кимна и го поведе. Когато влязоха в прохладната стая, която всъщност беше гола пещера с няколко подпори за сигурност, водачът на екзорсистите погледна легендарния атрефакт със страхопочитание. Огледа го от всички страни. Голяма арка от три паралелепипедно оформени камъка. В средата на горната основа се намираше изцяло вдълбан снежно бял кристал, голям колкото топа за ръгби – Камъкът на Сълзите. След задълбочено наблюдение Макро се качи на една оставена наблизо стълба и поиска Копието. Държейки го с две ръце, той насочи острието към центъра на Камъка. Затвори очи съсредоточено и застина така за минута, след което бързо прошепна нещо на латински и със все сила забоде Копието в кристала. То мина почти като през масло, а Камъкът от своя страна проблесна и за един миг озари цялата стая. След краткотрайния светлик вече по Портата слабо сияеха червени символи на незнаен за никой от българите език.
Макро слезе от стълбата, оставяйки копието наполовина забито в Портата.
- Това е всичко – намигна Макро на Виктор. Трябва още само Библията на иврит и ритуалът ще бъде готов да започне.
- Предполагам носите такава Библия, къде е? – попита Алекса, която стоеше до Кери и Юля и наблюдаваше.
- Тук – усмихна се Макро и извади малко книжка с червена подвързия от джоба си. – Божието слово е двуостър меч, казва Светото Писание, а когато е и на изконния Божи език – иврит – действа агонично на демоните. Затова си я нося винаги с мен. Естествено, има други две допълнителни Библии сред товара, който донесохме, в случай, че с моята стане нещо.
- Чудесно – рече Виктор, - в такъв случай можем да отидем да си починем... След цяла нощ битки ни трябват нови сили, ще откриете, че българската храна е много питателна! – говореше бодро българският лидер, докато вървяха към изхода.
- Не се и съмнявам! – отговори ведро другият мъж.
- Нещо много любезности си обменят твоя човек и италианеца – изсъска Кери в ухото на Алекса. Тя на свой ред го изгледа отровно.
Излизайки затвориха тежката бронирана врата, отваряща се със секретен код, известен само на Виктор.

Половин час по-късно, както закусваха в трапезарията на щабквартирата, в стаята връхлетя с гръм и трясък младо запъхтяно момче.
- Уилям! Какво се е случило, защо не си на самолета!? - озадачено викна Макро,
- Почувстах се добре и с Фокс и Тери решихме да дойдем сами до този щаб на КФ, шефе. По пътя обаче се натъкнахме на нещо ужасно, късметлии сме, че не ни забелязаха!

Serpent Rider:
Миризмата на току-що сготвени яйца с бекон се разнасяше из стаята и галеше корема на момчето. И въпреки това Уилям не чувстваше глад. Уплашен беше. Отново за всички други, не за себе си. Не му пукаше особено дали ще го убият. Важното беше той да убие възможно най-обилно количество твари, и то преди да го издърпат в черната бездна на смъртта.
Момчето нервно придърпа един стол, седна до масата и погледна Виктор в очите, сякаш за да го предупреди за неприятните новини.
Последва тишина, осигурена на Уилям от всички други присъстващи, явно за да събере мислите си и да се успокои.
Дълга тишина. Почти всички успяха да претеглят на везната това, което им се случи, и това, което предстоеще да им се случи. Нужно беше да анализират всичко, дори наложително.
Уилям толкова бързо осъзна сериозността на цялата работа. Смърт имаше където и да погледнеш. Смърт демонска, смърт вампирска... смърт... човешка. И всички човешки жертви бяха напразни. Напълно напразни.
Момчето отвори уста и думите му излязоха, огъвайки се като гума:
- Той... той ги съживи... Вдигна мъртъвците пак към живота. Зомбита. Онези, с които се борехме. Всички са умрели напразно!...
Последното изречение разцепи още по-силно тишината... с крясък. Момчето трепереше от яд и гняв, лицето му бе зачервено и дишаше тежко.
Всички мълчаха.
- Ще умрат пак!... Пак!... Ще измета пода с тях! – съскаше той и устните му подскачаха.
- Уилям, успокой се – започна Виктор, - това ни беше ясно на всички. Неизбежно беше. Всички го знаеха.
- Разбира се!... Но да умрат напразно!... Идеше ми да разбия цялата насъбрала се ярост... Да я разбия в него! Да я събера на купчинка с онази голяма черна лопата и да я стоваря заедно с нея по главата му. Но... бяха твърде много. А ние бяхме само тримата... Успях да убия само един... отнесох го, беше слаб, крехък, като перце – жалки, слаби демони. Не успях да се сдържа. И все пак добре, че те са некадърни и не ме видяха. Измъкнахме се...
Кери си играеше с предпазителя на пистолета, но по лицето му ясно бе изписана уплаха и очите му подсказваха за грижите му в този момент. Всички чувстваха, всички осъзнаваха и знаеха, че в следващата битка един от тях може да не е сред живите. И нямаше да има кой да го върне обратно... никога вече обратно по пътя...
Уилям стана и закрачи из помещението. Въртеше на всички страни и оглеждаше вглъбените в себе си феникси... Сякаш ги питаше: ”Готови ли сте?”
”Може би предстои последната битка... Всичко това трябва да свърши... Трябва да свърши!... Трябва да сложим край на тези безумия!...”
Уилям хвана пръчката си и я счупи на две.
- За Бога, Уилям, какво правиш! – креснаха заедно Фокс и Тери, другите също не му останаха длъжни.
- Дърво... Нямам нужда от дърво...
По лицето му се изписа ехидна усмивчица, той захвърли мантията си настрани, разкопча най-горните две копчета на ризата си и закрачи към вратата. Обърна се и повтори същите си думи:
- Дърво... Нямам нужда от дърво.
”Това беше. Обгърни ме. Аз ти позволявам...”

gosh:
-Чакай, Заличителю, недей се надъхва още. - каза Кери, като беше станал от стола си и хванал момчето за рамото. - Има още време до отварянето на портата, а на нас последното, което ни трябва е да се хвърлим в битката неподготвени.
-Не ме докосвай! - изсъска Уилям и изблъска Кери.
-Внимавай, хлапе... - каза Кери, изваждайки револвера си и насочвайки го към челото на Уилям. - Ако нямаш някаква метална пластина в главата, която евентуално да спре оловото запътило се да разпилее мозъка ти върху закуската на тези добри хорица те съветвам да пиеш чаша кафе и да си вземеш един студен душ...
-Престани, Кери!!! - извика Виктор. - Нека не се избиваме помежду си. А ти, Уилям също се успокои. ЗА БОГА, КЕРИ, МАХНИ ОРЪЖИЕТО!
Въпреки сериозния тон на Виктор Кери още няколко секунди продължи да гледа в очите на Уилям преди да свали револвера.
-Извинявай за държанието ми, приятелю... - каза Кери, сядайки на масата. После добави със сърказъм в гласа. - Искаш ли чаша бозичка?
В този момент Уилям се засили към Кери, но бе спрян от Виктор.
-Не му обръщай внимание. - каза студено той. - Ние така правим...
-Оооо, не... Той се опитва да нарани чувствата ми... Мисля че ще заплача... - продължи Кери. - Ако наистина си вярваш, че можеш да ме засегнеш си по-наивен от колкото изглежаш...
-Няма ли да...
-Ти не се намесвай! - спона се Кери на Юля, която се опитваше да помогне в ситуацията.
След това продължи закуската си, въпреки че всички бяха впили погледи в него. Виктор не отговори. Обърна се към Уилям и го покани да се присъедини към тях.
Никои не продума до края на закуската. След нея всички се заеха с различни задачи по подготовката за отварянето на портата.