Глава III: Екзорсисти

Red Diablo
Хоризон лежеше в леглото и беше готов да стане всеки момент за да разгледа когато усети странно присъствие в главата си:
-Къде си?Какво правиш?3-ма Феникси са тръгнали да огледат мястото където си нападнал.Не трябва да разкриват прикритието ти!-рече спокоен глас.
-Не мога да направя нищо за момента Сарканиус!-отвърна Хоризон.
-Както винаги!Сам трябва да се оправям!Ще пратя екип в гората да посрещне Фениксите.Идвам към теб.Ще нападнем щаба им докато са се разделили.Ти събери информация докато ме чакаш.
-Слушам!-каза уверено демона и прекъсна телепатичната връзка.
Излезе от стаята и почна да разучава сградата-прикритието му беше безотказно...


Dark Paladin
- Алекса - мислеше си Хоризон. -Значи нея съм проследил. Затова ли ме гледаше толкова подозрително? Това може да развали прикритието ми. Явно част от връзката която създадох с ума и се е запазила. Трябва да се успокоя малко. Дори с пълна връзка помежду ни, тя няма как да разбере че съм демон.
Той излезе от стаята си и тръгна към командния център. Знаеше, се пазачът, чието тяло беше приел е имал достъп до него, и често е ходил там. Никой нямаше да го заподозре. Очакваше демоните Сарканиус и демоните да дойдат скоро. Защо не ги беше спрял? Няма смисъл да идват неподготвени! Какво си въобразяваше Сарканиус? Очевидно заповеди на Фол. Човекът определено не му вярваше.
Демонът стигна до командния център и влезе. Щеше да събере необходимата информация преди пристигането на Сарканиус, и да го погдотви доколкото може. Тъкмо се пиближаваше до един от компютрите когато чу зад себе си глас:
- Петре! Какво правиш тук?
- А, Виктор! Здравей. - каза бързо Хоризон. -Искам да потърся из базата данни някой неща. Ако погледна картата на района, мога да преценя откъде дойде онзи демон! Също може да има информация за него.
- Радвам се че случилото се те мотивира, вместо да те отчайва! Не бих и очаквал друго от теб. Ако откиеш нещо сигнализирай на мен или на Алекса веднага!
- Разбира се!
Виктор излезе, видимо ободрен от разговора. Хоризон остана доволен. Прикритието не беше забелязано, и имаше достъп до базата данни на клана. Отново усещаше в себе си сила.


FaLc0
-Фенг Тсу, яви се в залата за ауденция - прозвуча гласа на Папата в главата на младия войн.
Той винаги беше предполагал, че Папата има някакви магически познания, но не му беше минавало през ума, че може нещо такова.Стана, облече се, взе окаченото си на стената оръжие - Demonbane, шурикен звездите си, препаса ги на колана си, и тръгна към залата за ауденция.Беше изключително учуден, никога преди не бе призоваван от самия Папа.Застана пред портите на залата, пое си дълбоко дъх и влезе.
-Фенг Тсу, ето те и теб - каза Папата с бегла усмивка.
-Какво ще желаете, ваше преосвещенство - отвърна младия екзорист.
-От самото ти постъпване следя oбучението ти, младежо, ти си истински син на майка си.Имам мисия за теб, орден, на име Кланът на Феникса, ще бъде нападнат от демони.Нуждаят се от подкрепа и ето защо изпращам теб, един от елитните войни на Църквата.
"От къде този стар човек знае, че този Клан на Феникса ще бъде нападнат от демони", помисли си младежът.
-Старостта води до мъдрост, а аз владея не малко магически способности - прозвуча веселия глас на Папата в главата на момъка - Достатъчно е да знаеш, че ще се случи - каза вече на глас Папата. - Вземи мотора си и тръгни към тях, те имат нужда от теб, вече съм поставил местоположението им в мислите ти.
-Както желаете, ваше преосвещенство - отвърна Фенг Тсу.
Младежът излезе от залата, отиде при мотора си, възседна го и потегли.
"Най-после истинско предизвикателство", помисли си Фенг Тсу.


Kiava
В същото това време някъде навътре из Родопските дебри се разнасяха три весели гласа. Или поне така звучеше от далеч. Всъщност тримата младежи се караха. Непокорни като вятъра, сърцата и на тримата не търпяха обиди. Но за сметка на това имаше кой да подклажда огъня и да налива масло в него. И то много професионално...
- Нима Великата агентка на Фениксите, тази, която собственоръчно и то с голи ръце е поваляла демони, борила се е с вампири и е побеждавала в ръкопашен бой лидера на Клана, се страхува от кучета?! xD
- Чуй какво! Може да не съм много агресивна личност попринцип, но не си играй с гордостта ми, ясно ли ти е! И да, страх ме е от кучета, какво толкова! Всеки си има страхове! За разлика от твоите обаче, моите не са породени от чувство за малоценност, плейбой!-последното изрече с явен сърказъм.
- Ама вие ще престанете ли?! - за пръв път от доста време насам Юля влезе в ролята на помирител.
- Ти пък какво си тръгнала да ни разтърваваш. Захарче, знам че ме искаш само за теб, но недей да ревнуваш толкова !
- Грррр! - сиснаха юмруци едновременно момичетата.
- Ей, ей, по-полека. - заотстъпва назад Кери.
Ако Алекса бе добра в нещо, то това бе да се успокоява на време. Пое си дълбоко дъх и се спря.
- Какво стана? - притесни се Юля.
- Знаете ли? Има и по- добри начини да си изразходваме енергията от споренето. Какво ще кажете да се надбягваме до лагера? Ти гониш!
Сивокосата се засмя и удари Кери по рамото, втрувайки се надолу по стръмния склон. Юля хукна след нея, плезейки се на объркания младеж. Чернокосия не си падаше особено по този тип игрички, но му се наложи да ги последва.
- Не мога ви оставя сами, нали? Току виж ви е изял някой вампир по пътя!
- Мечтай си, мачо!
Така, в бяг, те стигнаха много по- бързо до лагера. Отпред ги посрещна Виктор.
- Хахах, защо сте се разтичали така? Да не ви гони демонът? - той се опита да е весел, но зад въпроса му се криеше истинско притеснение.
- Мне, нищо такова, шефе! - успя да отвърне Алекса, дишайки много учестено.- Просто това бе единственият начин да успокоя тия двамката! - тя посочи другарите си, които в този момент отново спореха за нещо.
- Хаха, радвам се, че си намерила начин да ги разтървеш поне за малко. Е, какво стана. Елате вътре и ми разкажете подробно.
Четиримата влязоха в малко, но за сметка на това добре оборудвано помещение. Настаниха се около голяма кръгла маса и разказа започна.
- Значи не намерихте нищо?
- Нищо. Само четирите кучета.
- Които аз застрелях! *smirk*
- Не се изживявай като герой!- скастри го Юля.
- Добре, добре. Да, той ги застреля... Това, което ме притеснява е, че въздуха бе пренаситен с черна магия. Такова количество се изразходва само при провеждането на някой по- специален ритуал.
- Какво намекваш, Алекс?
- Шефе... Петър... Вярно, добър войн е. Но... - тя замлъкна. Ами ако съмненията и се окажеха неверни? Само щеше да внесе смут сред началството на Клана, а това им бе най- малко нужно сега.
- Но?
- ... Но и той има нужда от почивка. Не мислиш ли? А и загубата на добър приятел е тежка травма. - реши да не рискува. - Къде е той сега?
- Проверява базата данни. Иска да огледа картата на района, за да придобие по- ясна предсатва от къде се е появил демона.
- Базата данни! - страхът в гласа и не можеше да бъде скрит. - Оооо, не!
В този момент сякаш и четиримата споделиха една и съща мисъл. Те станаха светкавично от столовете си и се затичаха към помещението, в което сега се вихреше Хоризон.
Но бяха закъсняли. Влизайки с гръм и трясък, Фениксите намериха мястото празно, а от "Петър" нямаше и следа...



ThePrince
Рон гледаше през прозореца на специално отпуснатия от Ватикана за мисията самолет. Това беше един един от моментите му на вглъбяване.
На седалката до него се тръшна момче на неговата възраст.
- Макро каза, че след половин час ще сме там – ентусиазирано рече той.
- Супер! – усмихна се Рон, излизайки то вцепенението си. – Иначе няма проблеми, нали?
- Не, защо?
- Ами, не знам, чак сложиха охрана на багажното, заради „Товара.”, явно има някаква опасност... – каза умислено момчето.
- Хайде, хайде, не бери грижа, Пък! Всъщност... те дали изобщо ще ни кажат какъв е тоя „Товар?”
- Не знам, може би чак като стигнем. Явно е някоя много ценна реликва, а и все пак чрез нея ще отворим Портата на Сълзите – предполагам, че си заслужава секретността...
Сетне се загледа през стъклото. Замисли се какво ли е толкова могъщо и древно, че да бъде необходимо за отварянето на портала между Земята и Рая. „Може би Светия Граал? Говореше се, че в края на миналия век Ватиканът най-накрая се сдобил с него. Или може би Екскалибур? А може би, присви очи, е нещо съвсем неизвестно, което не само, че не приства в легендите, но и е било изработено специално за случая от Тамплиерите, първите пазители на Камъка на Сълзите.”
Неверен на веселия си нрав, Рон се замисли и как е положението с този Клан на Феникса. Три часа преди да тръгнат от Рим беше последната връзка с българите, които използваха радиовълните изключително рядко, заради подозренията, че сателитите на Алианса на Победата могат да ги засичат. „Е, остава малко и сами ще видим как стоят нещата, рече си, и какви изпитания ни чакат...”


Dark Paladin
В това време Хоризон се беше скрил на стотина метра от голямата поляна, която щеше да изиграе ролята на писта за самолета на екзорсистите. Трябваше да съобщи на Сарканиус за разкритията си. Не го интересуваше дали групата низши демони ще умре или не. Смъртта на Сарканиус обаче щеше да обърка плановете му, които и без това бяха достатъчно променяни заради неочакваните събития напоследък.
Хоризон докосна с ръка слепоочието си и се опита да си представи образа на Сарканиус в главата си. Не обичаше да използва телепатия, защото имаше чувството че му влизат в ума. Това не му се нравеше. Този път обаче обстоятелствата го изискваха. Изрече необходимото заклинание и няколко мига по късно усети чуждо присъствие в главата си.
- Сарканиус! Мисията е изпълнена. Имам пълната информация за защитата на камъка на сълзите, както и за настоящите и бъдещи планове на Клана на Феникса.
- Не бих и очаквал друго. Групата ми напредва бързо. След около час ще сме пред базата на човеците.
- Отлично. В сегашното си състояние клана не можа да ви спре. Но разбрах че немалка група екзористи са се насочили към Камъка. Обединетите им сили могат да се окажат проблем.
- Мога ли да разчитам на помощ от твоя страна? Или си твърде слаб? - присмя му се Сарканиус.
- Ще имаш проблеми с мен когато се срещнем, дяволски хрантутник. Ще имам много по-важна работа от малката ти атака.
В този момент Хоризон чу звук от двигател. Самолетът идваше. Демонът продължи:
- В момента каца самолета на който е ключа за Портата. Ще взема атрефакта и ще дойда да помогна. Гледай да не се издъниш!
Сарканиус се разсмя:
- Притеснявай се повече за себе си! Мога да унищожа жалката защита и сам ако се наложи!
- Сам нямаш никакъв шанс. Най-добре се надявай да дойда по скоро.
Хоризон прекъсна връзката и се затича към поляната. Самолетът вече беше кацнал и в този момент двама човека сваляха някакъв сандък. Хоризон извади меча си и активира лилавата бариера и тръгна напред. Мразеше атаките от засада. Според него само слабите и страхливите я практикуват.
- Кой си ти? - попита единият. -От клана ли си?
Хоризон не отговори. Вместо това огънят около острието му почервеня. Хоризон начерта бързо във въздуха необходимият символ. Огнената струя се насочи към екзорсистите. След моментната изненада двамата хвърлиха сандъка и отскочиха чевръсто. Огнънят достигна корпуса на самолета и бързо проби дупка в него. Рон и приятелите му не чакаха покана ами нападнаха. Рон си сложи боксовете, а приятелят му извади голям пистолет.. В това време от самолета на входа на самолета се показаха останалите членове на групата. Хоризон предпочиташе да се занимава с тях по късно. Една от руните на меча светна след което той замахна. Острието буквално разцепи въздуха, и там остана една цепнатина от черна магия. Тя се насочи към самолета и го обгърна. Докато магията беше активна, никой не можеше да написне самолета. Тази мощна магия изискваше много сила, но Хоризон, не възнамеряваше да я поддържа дълго. Двамата отвън атакуваха. Куршумите се разплискаха по земята, но Рон премина през бариерата. Демонът отлкони меча си и парира удара. Младият екзорсист обаче отскочи бързо и ритна с подсилената си обувка. Хоризон се извъртя и ритникът премина под брадичката му. Демонът го изблъска с меча си и замахна, но ударът му беше париран. Дълъг сребърен меч се намираше в ръцете на другия екзорсист. Една от руните светна и исрки обгърнаха демоничния меч. Преди обаче да се разпространят младежът дръпна меча си и дръпна бързо приятеля си, помагайки му да се изправи. Хоризон разбра, че ще трябва да се бие без магия. Знаеше че е отличен воин в близък бой, но реши да си помогне. Прекара пръст върху назъбеното острие на меча си и то светна. Пръста на демона не беше порязан. Хоризон хвана оръжието си с две ръце, след което ги раздели. Всяка от тях стискаше дръжката на два абсолюто еднакви меча. Огънят обаче беше изчезнал.

ThePrince
- Alles, mon ami!/Хайде, приятелю(мой)!/ – извика присмехулно Рон. Адреналинът бясно се вливаше във вените му и караше кръвта му да кипи. Старият Пък се беше върнал с полъха на битката.
- Лука! – извика той и приятелят му хвърли със завидно майсторство сребърния си меч по демона.
На Хоризон обаче му трябваше само един замах с левия си меч и вражеското оръжие беше на земята. Изглежда обаче планът на Рон беше точно такъв – в момента на замаха направи голям скок към противника си, с който целеше да му нанесе сверски удар в ръката и по този начин да избие меча му. Хоризон, разбира се, беше твърде опитен боец, за да го позволи и отвърна с бърз удар с десния меч, като поряза крака на Рон. В този миг обаче Джеймс свърши втората част от заучената тактика и с широк замах плисна светена вода върху адския войн.
Страховит рев обезобрази лицето на демона. Рон се възползва от този момент на неволна конвулсия и както беше на земята, оттласна се от нея и с красив широк кръг с крак стигна лицето на Хоризон. Ритникът, който му нанесе, макар и силен, сам по себе си не беше нищо за жилавия нечовек, но сребърният грайфер с формата на кръст и шесотлъчка остави огнен белег на лицето му. Макар, че му беше причерняло и беше изпуснал единия си меч, Тъмният Паладин светкавично отскокна на безопасно разстояние и вдигна оръжието си във въздуха. То беше разсечено от тънки струи елмазена светлина; в този момент вторият му меч изчезна от земята, а зелената светлина стана отровносиня, като една от руните засия в същия цвят. Нишки светлина се завъртяха около демона – явно планираше да се оттегли от мястото на битката чрез магия. Той изгледа злобно и ехидно Пък и Лука, които не можеха да направят нищо, за да го спрат, когато три добре насочени куршума се забиха в ребрата му. Хоризон издаде глух стон и тялото му постепенно изгуби жизнените си сили. Демонът изпусна тъй близкото на сърцето му острие и се строполи на твърдата, омърсена с малко от собствената му кръв, земя. Без сам да се усети, в мига на поливането със светена вода той беше спрял да поддържа магията, запечатваща самолета и оттам вече тичаха хора към мястото. От тази посока беше дошъл и повалилият го удар.
- Пипнахме го! – викна с настървение Пък.
- Добра работа, Пък и Лука! Винаги съм казвал, че отборната ви работа върши чудеса! – похвали ги с широка усмивка Макро, който и беше стрелял.
- „В град и село, тук и там
мамя малък и голям!” – издекламира закачливо Пък.
- Тук ли ще го убием, шефе? – попита някой.
- Не, засега ни трябва жив. - отговори Макро.
- Ъх?! – възкликна Пък. – Заради този изрод сега кракът ми кърви, а ти само си го упоил и ще го държиш така?! Ами ако се освободи?!
- Не бери грижа за това – смигна му мъжът. – Ще се погрижа да бъде обезопасен. Той напада сам и се справя доста добре, значи не е кой да е. Вярвам, че ще има каква ползва да извадим от него. – Макро се извърна и извика – Антонио, иди да свестиш Тома и Ленс, до сандъкът с товара са! А ти, млади момко – усмихна се той – иди да ти видят крака.
Всички се засуетиха нанякъде, а Макро зарея съсредоточен поглед към дърветата. „Дали мисията му беше да вземе Копието? Но как, по дяволите, знаеше толкова за нашето пристигане? И защо беше сам на такова важно начинание?? Нещо ме човърка отвътре и усещам, че трябва бързо да се намерим с колегите от Клана...”


Red Diablo
-По-добри са от колкото си мислех!-изпъшка Хоризон опрян в едно дърво.Демонът чу стъпки.Той разбра че екзорсистите идват да го довършат...или по-лошо-да го пленят.Той здраво стисна меча си решен да не се даде без бой.Хоризон стисна зъби и с много усилия успя да се изправи на крака,макар и подпирайки се на дървото.Демонът присви очи в опит да събере силите си и усети как нещо го грабна.Отвори очи и видя как се носи над земята благодарение на крилата на Сарканиус.
-Защо ме спаси?-попита Хоризон
-Той те иска жив.Явно има някаква полза от съществуването ти.Ти се провали!
-Да...провалих се...
-Сега ще отидем при малката ми армия.
Те летяха с доста висока скорост.А заради дърветата Сарканиус трябваше да маневрира доста.
Сарканиус се замисли и престана да се заяжда с неуспеха на Хоризон.
-Ааа Сарканиус,ти колко време можеш да летиш?
-Честно казано трябваше да съм се умрил преди 5мин,което не си го обяснявам.
-Наистина интересно-самодоволно рече Хоризон.-Аз се чудя защо моят меч свети в цветът на бронята ти.
Сарканиус вече се умори да лети и кацна между дърветата.
-Значи легендата може и да е вярна!-стъпи са се Сарканиус.
-Каква легенда?
-Чувал съм че бронята ми е меча ти са първата бойна екипирофко която е носил Той.
-Още когато е бил само дамон ли?
-Да!Когато не е имал толкова власт...когато е бил като нас...


gosh
Тъкмо беше минало полунощ и в щаба на Фениксите беше тихо. Почти всички бяха в контролната зала. Всички освен един. Кери го нямаше, и Юля забеляза това. Въпреки че не изпитваше особено желание да го търси реши, че ще е по-добре в случай, че е в беда. Излезе от стаята и тръгна надолу по коридора, където забеляза, че една от вратите беше открехната. Само че вътре беше тъмно и почти нищо не се виждаше. Единствената светлина идваше от прозореца, но тя не беше достатъчна да се види почти нищо. Юля влезе в стаята и понечи да светне лампата, но точно в този момент забеляза тъмен силует, седящ на един стол до масата в другия край на стаята.
- Какво, по дяволите, правиш сам на тъмно?! - каза тя.
- Мисля, че си е абсолютно моя работа, принцесо. - отвърна и Кери.
- Хайде стига с тея приякорчета! Веднага ми кажи защо си се изолирал сам! - каза Юля, вече с по-сериозен тон.
- Днес е специялен ден...
- За какво говориш изобщо? Надрусан ли си?!
- Ха, почти позна пиленце. Днес е рождения ми ден...
- Аааа, разбирам. - каза Юля, с по-весел тон. - Няма смисъл да се сърдиш, че не сме ти честитили, понеже не си казал на никои...
- Хахаха, знаех си, че мога да разчитам на тебе да ме развеселиш. - захили се Кери тихичко.
- Абе ти ще престанеш ли да ме дразниш. - каза Юля и се приближи до него. Но направила само няколко крачки видя, че единия му ръкав е загънат, и нещо тече от него. - Наистина си се надрусал?!?
Юля се върна няколко крачки назад и светна лампата, но това, което видя беше много различно. От ръката на Кери течеше кръв. Тя се приближи и разчете думата "Помни", изрязана в ръката му...
- КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИШ?! - почти извика тя.
- Успокой се, захарче, не е твоя работа.
- Естествено, че Е моя работа! Нали сме в един екип! - каза тя - Кажи ми, или отивам при Виктор, и тогава ще трябва да разкажеш на всички.
- Заплашваш ли ме?! Това си е моя работа - каза той и понечи да стане от стола, но тя го бутна и той отново седна.
- Разкажи ми... - каза тя отново.
- Уфффф... добре... Но сама си го изпроси, и повярвай ми, няма да ти хареса...
- Ще видим.
- Както казах, днес е рождения ми ден... на този ден преди 14 години аз убих баща си... - дъхът на Юля секна щом чу тези думи. - По случай рождения ми ден той ме заведе на лов в гората... Щеше да ме учи да си изкарвам сам храната. Видяхме някакво животно... баща ми тръгна след него и... аз тръгнах след баща ми и... и... и той влезе в едни храсти, аз го послевах, но той беше спрял от другата страна на храста... а аз се бях засилил, блъснах се в него и... и пушката гръмна... Аз излъгах, че някои ловец случайно го е застрелял... - очите на Юля се наводниха - Майка ми не можа да понесе загубата и след няколко месеца, един ден се пребирах в къщи и я намерих в банята... беше прерязала вените си... лежеше в локва от собствената си кръв... - той замълча за малко, и после продължи. - За това всяка година на рождения си ден изрязвам думата "Помни" в ръката си, за да не забравя, че аз съм причината тях да ги няма... За да помня, че човек не трябва да има чувства, защото те само го погубват...
След като каза това Кери спусна ръкава си, изправи се и тръгна към врата...


FaLc0
Беше тъмна нощ.Единствено ревенето на двигателя на мотор се чуваше в мрака.Фенг Тсу караше с бясна скорост.Не му бяха нужни фарове, в резултат на годините изучаване на бойни изкуства, сетивата му бяха станали почти животински, той усещаше дори и най-малкия повей на вятъра, дори и най-малкото движение.Карайки, той мислеше за миналото си, за детстовото, което беше захвърлил, за да се превърне в това, което е.Бе израстнал в свят, изпълнен с мъка и болка.Баща му никога не го беше обичал истински, интересуваше се единствено от продължаването на рода.Ето защо и беше напуснал родния край и дори беше отхвърлил религията си, за да поеме по стъпките на майка си, единствения човек, който някога го бе обичал.Макар и да харесваше бойните изкуства, той мразеще баща си, защото го бе подложил на изучаването им против волята му.И ето, че сега получаваше първата си истинска мисия, шанс да покаже, че е достоен потомък на майка си.
"Няма да се проваля", обеща той сам на себе си.


Kiava
Да, нощта беше тъмна. От която и точка на земната повърхност да погледнеше човек, виждаше само мрак, защото на небосвода не грееха звезди. Там се ширеха само мрачи облаци, обещаващи страдания, болки и страх. Явно усещането за битка, което витаеше във въздуха и цялото това напрежение провокираше всички да си спомнят. Да се върнат назад и да разровят старите рани. Тя въздъхана тежко. Алекса стоеше насред поляната сама и се взираше в този мрак над нея. Той я успокояваше и и даваше усещане за сигурност. В него можеше да се скрие от всички. Дори от проблемите. Или така си мислеше. От както се помнеше бе все така. Сама. Не понасяше топлите дни и слънчевите лъчи. Искаше и се винаги да бъде такъв мрак.
- Ако бях вампир щеше да е къде- къде по- лесно. - усмихна се тя на себе си.
Нощта бе нейното време. Точно в противоречие с бодрия и характер, в душата и бе тъма и там вилнееше буря. От самото начало.
- Какво ли щеше да бъде ако бях просто обикновено момиче? Ако имах майка, която да помня и баща, на когото да разчитам? Като малка ми липсваше майчаната нежност, но пък можех да я заместя с ласката на къмите. Не можех да чуя майчина приспивна песен, но за сметка на това се научих да разпознавам всеки звук, когато ми е нужно, за да оцелея. Нямах и любящ баща, с когото да се боричкам и да играя, но пък имах достатъчно учители, които не приемаха борбата по време на тренировките за игра... Какво ми става? Никога до сега не съм имала нужда от такава глупост, каквато е семейството, защо ми е сега? За да ме направи по- уязвима? Или аз вече съм достатъчно ранена... Не, сама съм по- добре.
Тя избърса сълзата си и погледна отново към небето.
- Скоро помощта ще пристигне. От Ватикана ще дойдат хората, на които сега оповавам цялата си надежда. Преди се борех, за да не се проваля пред себе си, пред паметта на баща ми и пред Виктор. Сега имам ли сили? Ако не заради баща ми, ако не заради мен, то поне заради Виктор трябва да продължа. Знам, че заради неговите симпатии съм си навлякла омразата на голяма част от Клана. Но той винаги се е отнасял с мен както с всички други, ако не и по- строго. Просто... понякога той е единствената ми опора, когато мрака вече не може да ми помогне. За това не бива да го разочаровам.
Алекса постави длан върху рамото си. Белег от стара прорязна рана напомняше за себе си и пронизващата я болка и помогна да се събуди от този сън.
- Трябва да спра да се изгубвам в спомените си. И трябва да спра да си говоря сама, ако някой ме чуе ше помисли, че съм луда. А не съм ли? Хмм.... Трябва да се стагаш, Алекс, много зависи от теб. Ехееей, цялото човечество лежи на твоя гръб! Хаха...
Сивокосата се засмя, но смеха само позволи на две дълго сдържани сълзи да се отронят. Никой не знаеше, че всичката тази ведрост, всички тези шеги, които тя правеше, бяха като защитна реакция, която си бе изградила с годините. Чрез тях тя съвсем несъзнателно заблуждаваше всички. Смехът и усмивката и и принадлежаха, само за да скрият малкото уплашено момиченце, което се е изгубило насред бойното поле. Което Алекса все още беше. Но тя нямаше да го покаже. Бе твърде горда. Плачеше само пред себе си и пред мрака- те и бяха най- добри приятели и напълно достатъчи, за да се справи с горчивината в сърцето си. Никой друг не заслужаваше и не биваше да узнае за истинската ледена статуя, която представляваше фигурата и. Силуета, който бавно закрачи в нощта...
- Еее, време е да се връщам в лагера. Иначе шефът пак ще вика по мен...


Red Diablo
-Къде ли е Петър-се замисли Марк седнал сам в стаята си.Той обичаше да седи там...сам.Макар че нямаше много вещи в тази стая представлява живота му.Здрава,не съборяма...но...празна.Имаше само един стар меч,листя и 2 хамикалка на бюрото,едно легло,няколко камъка за точене на стомана и една картина на стената която бе запечатала най-великата битка през 3-та световна.Целия му живот до сега бе само битки.Кенус седеше сам на леглото и се чудеше къде е Петър.Реши да стане от леглото за да го потърси за да получи повече информация относно демона която би мо помогнала в скорошно битка.
Ходеше сред коридора и на един от екраните видя съобщение за нападение.Затича се бързо по коридорите за да събере другите и да проверят какво е станало...

Dark Paladin
Хоризон се задъхваше. Белезите по лицето му вече бяха изчезнали, но дупките от куршуми още затрудняваха дишането му. Все пак не беше толкова изтощен, че да не може да говори.
- Сарканиус? - започна демонът. - За какво съм му аз? Той знае, че аз мога да се превърна в заплаха за него!
- Не знам какви са плановете му за теб, но определено не си заплаха за него. Двама екзорсисти щяха да ти видят сметката!
- Той се страхуваше от мен, Сарканиус! От деня в който изпепелих онези човеци. От деня в който той запечата силата ми! Сега съм слаб, но той знае какво може да стане ако портата бъде отворена.
- Какво си намислил Хоризон? Да не си решил да помагаш на онези човеци. Да не искаш да им помогнеш да отворят Портата?
- Знаеш че не мога. Магията обвързваща ме към Фол не може да бъде разкъсана. Не и сега. Но с теб можем да направим нещо значимо! Нещо голямо!
- Внимавай какво говориш, Хоризон. Той може да отнеме живота ти за секунди!
- Не се прави на лоялен, Сарканиус. Знам, че жадуваш за сила и власт. Както всички ние.
Сарканиус погледна кървавочервената си броня. След това погледна искрящия в червено меч. Никога преди тези два артефакта не се бяха държали по този начин. А двата демона бяха преминали през много препятствия рамо до рамо. Дали това не беше знак, за събуждащата се в тях сила? Не! Сега на първо място бяха задълженията им.
- Хайде - каза Сарканиус. - Дай да те излекувам, и да ти върна част от жизнените сили. Ще имаш нужда от тях. Битката наближава.


ThePrince
- Мамка му! КАК ТАКА ИЗБЯГАЛ?! - викаше Макро по двама от хората си.
- Не сме виновни ние, завързахме го за едно дърво, както ни каза, и тогава дойде един демон с аленочервена броня и огромни криле и го отнесе! - опрадаваше се единият.
- И е успял да го отнесе, въпреки, че е бил здраво прикован с въжета за дървото??
- Ами... Всъщност тъкмо щяхме да го вържем, когато Анотнио дойде да ни донесе по една Кола и се заговорихме... Ама само за 10 секунди да сме отделили поглед и стана, честна дума!
Макро затвори очи за миг с напрежение.
- А мечът му? На кой дадохте мечът на Хоризон?
- Ами... Всъщност го бяхме оставили в ножницата му, докато го вържем, за да не го открадне някой, докато сме заети...
Кръвта на Макро бушуваше и двамата до него вече чуваха как зъбите му скърцат от яд. Той едвам се сдържаше да не им се развика отново.
- Ако се издъните още един път ще съжалявате, че изобщо сте се качили на този самолет - поде мъжът с едва възпиран гняв. - Лоренцо, иди да кажеш на другите, че до 15минути тръгваме към щаба на Клана на Феникса. А ти - посочи другия мъж - ела с мен да ми разкажеш подробно за демона в червената броня.

На десетина метра от мястото, Рон си почиваше на един камък. След лекарството, с което бяха намазали раната, болката в крака му постепенно отминаваше. Беше чул разговора и клатеше глава - "Няма да се оправят те, ех... Знаех си, че Макро трябваше да убие изрода. За какво по дяволите му беше жив??!"
В този момент той чу шум от храсите до него. Скочи на крака и със светкавично движение си сложи двата бокса в готовност. Но от храстите се показаха две момчета, придържайки трето.
- По дяволите, Уил - свали юмруците си Пък, - защо винаги трябва да се правиш на герой?!