Глава II: Смут

Dark Paladin:
Слънцето не притесняваше Хоризон. Около него имаше постоянна магия, и небето над демона винаги беше облачно. Хоризон продължи по пътеката към бункера. Няколко демона му отдадоха чест, но той не отвърна. Отвори високата дървена врата и прекрачи навътре в мрака. В просторната зала го чакаше демон в червена броня.
- Закъсняваш! - усмихна се зловещо демонът, след което стана от стола си.
- Сарканиус! Какво толкова имаш да ми казваш? - отвърна студено демонът, а черните му очи не откъсваха поглед от тези на събеседника му.
- Това ще почака засега. Кажи ми какво научи по време на малката си мисия?
Хоризон тръгна напред и извади оръжието си в движение. Една от руните по него заблестя.
- Ето - каза демонът. Вземи го и го допри до главата ми. И не си и помисляй да го използваш срещу мен.
- Няма смисъл. Легендарният меч на Хоризон не може да убие собственика си.
Той взе меча постави върха му върху челото на другия демон. В този миг от острието към дръжката се занизаха прозрачни струи енергия. Очите на Сарканиус побеляха за миг, след което всичко свърши.
- Разбирам! Значи онзи некомпетентен човек ти е попречил да си свършиш работата.
Сарканиус върна меча на Хоризон, който от своя страна го прибра в ножницата си.
- Сега за това което имаш да ми казваш! - настоя Хоризон
- А, да. Фол те праща на друга мисия. И да знаеш, няма ти доверие. Не и след като толкова отчаяно си искаш силите обратно.
- Какво! Това не е...
- Не съм глупак Хоризон - изръмжа гневно Сарканиус. Престани и ти да се държиш като такъв.
- Мери си приказките, демоне, ако не искаш да се запознаеш с острието на меча ми.
- Не сме тук да се бием! Успокой се малко. Сега за мисията ти.
- Слушам - каза тихо Хоризон, опитвайки се да възвърне самообладание.
- Както и двамата знаем не успя да събреш необходимата информация. Трябва да си я набавим по някакъв начин. Ще се наложи да отидеш в Клана на феникса и да разузнаеш отвътре. Заминаваш сам!
- Идеално! тъкмо няма да се налага да се грижа за безполезните ми подчинени - изрече с равен глас Хоризон, и без да каже и дума повече излезе от бункера и се отправи на запад.


Serpent Rider:
Уилям килна главата си настрани и сетне закрачи по бледа, едвам забележима пътечка, сякаш никога не бе отправял ужасяващо предупреждение към спътниците си. Другите две момчета побързаха да го догонят и като го настигнаха, тримата заедно започнаха да вървят с еднаква отмереност на крачките, тихомълком, сякаш можеха да се разбират, без дори и думичка да излезе от устите им. И Уилям, и Фокс, и Тери бяха наясно, че за да успеят в задачата си, трябва най-малкото да се разбират. Не се понасяха - това беше по-ясно и от кристално чистата вода в планинските извори, ала всеки един от тях уважаваше своите партньори в неповеденото право хоро и макар да не му се искаше да признае безспорните им качества, той отдаваше значимата почит към тях, било то само в пределите на ума си или споделяйки впечатленията си на глас.
- Това ще е мястото – издекламира Тери. - Тук, мисля, е удобно за телепортация.
- Удобно било! Туй място е удобно тъй, както е и удобен диванът от кожата на Унгарски шипоносец.
Уилям и Фокс се запревиваха от смях. За първи път атмосферата се разведряваше и нещата вървяха надобре.
- Е, добре де – започна по-неубедително Тери, - може и да не е най-доброто, но нямаме друг избор – това поне не можете да отречете! Хайде, елате – пошушна им той и ги подкани с ръка.
Момчетата се скупчиха в кръг, хванаха се за ръце и се спогледаха, сякаш за да проверят дали и стоящия до тях не усеща тази несигурност, която сега блуждаеше като неканен гостенин между тях. Тримата вкопчиха още по-силно ръцете си едни в други, захванаха се един за друг така, че пръстите им побеляха от натиска. После затвориха очите си и зашушукаха тихичко, сякаш разговаряха с някакъв въображаем люде в ума си.
Миг след това клепачите им се надигнаха и под нежната им завивка се показаха вцепенените очи на тримата магьосници. Всичко бе потънало в ленива бяла мъгла. Очите на Уилям, макар и отворени сега, не му откриваха никаква картина.
В този миг той усети някаква пареща болка. Без да предизвести, тя го проряза в гърдите. Кръвта във вените му се вледени, после отиде на другия край и момчето имаше чувството, че ще изгори живо под ударите на изпепеляващ кожата му камшик. Той не спираше да го шиба безмилостно по гърба. Всяка секунда нова вълна, и нова, и още една – безспирно.
Момчето не издържа, преви се надве като гъсеница, прободена с карфица, агонизира измъчено с тежки вопли и се строполи вкочанено и безпомощно в бялото пространство.
- Само аз ли имам чувството, че не мога да помръдна ни една част от тялото си? – запита Уилям, като едвам местеше устните си.
- Не само ти – отвърна Фокс, който също така, както Уилям и Тери, лежеше на меката зелена трева край Родопите и беше напълно неподвижен. – Май не беше добра идея тази телепортация...
- О, нищо подобно! След около час-два сигурно ще можем да променим с няколко сантиметра местоположението на краката си, а до залез слънце и ръцете вече ще ни служат – успокои ги Тери.
Смехът отново взе да взима връх над сериозността на Фокс и Уилям и момчетата отново избухнаха. Като усетиха обаче, че има опасност коремите им да експлодират под тежестта на веселието, те мигом престанаха да се заливат с кикот и се отпуснаха леко, очаквайки по-скоро да дойде мига на цялостната им ”регенерация”.


ThePrince:
- Какво ще кажеш аз да се прибирам в щаба вече? - каза Юля.
- Мхм, май така е най-добре....
Юля не беше направила и две крачки по пътеката, когато се чу идваща кола.
- Алекса най-после се прибра. Вече си мислех, че фенклубът ми е намалял с една членка - каза Кери със самодоволна усмивка.
- Офф, защо не се събудиш най-после! - беше реакцията на раздразнената Юля - или страдаш от постоянна сънна болест?!
- Ай ся, захарче, не се дразни, че съм толкова популярен сред женската част. Мислех, че вече си свикнала, хех.
Юля понечи да отговори на поредната ехидност, но в този момент иззад завоя се показа форда на Алекса, в който бяха тя и Виктор. Спряха точно до Юля и Кери, който наблюдаваха в очакване.
- Хей, младежи! – извика жизнерадостно Алекса и се показа от колата.
- Хъх? – беше реакцията на Юля, с пет години по-голяма от Алекса.
- Качвайте се в колата, имаме доста до говорим – включи се и Виктор отвътре – стоенете на пост ще го оставим за тази сутрин, не сме сигурни доколко е сигурно вече.
- Щом се налага... – каза Кери и отвори задната врата на форда – След вас, мадам – подкани с любезен жест Юля.
- Мерси! – отвърня тя навъсено и влезе.
Потеглиха.
- Хайде, Алекса, разкажи им видяното, както го разказа на мен.
- Хоризон... - промълви Юля след края на разказа – звучи ми познато. Не беше ли това онзи изверг, който бяха нарекли Тъмния Паладин?
- Същият. – отговори Виктор. – надявах се, че Фол го държи за мякоя политическа мисия, но явно е пратил по-мощен арсенал, отколкото си мислех.
- Хайде, хайде, не може да е толкова страшен – каза недоверчиво Кери – Все пак ние не сме кои да е – намигна той.
- Кери, чувал си за изпепеления за секунди батальон, нали? – кимане от страна на момчето – Е, това е виновникът.
- НЕ! Сериозно?!
- Щом ти казват! – сряза го Юля.
- Да, уви, но така стоят нещата. – лаконично спря разгарящата се свада Виктор. Иначе вие забелязали ли сте нещо подозрително?
- Мхм – обади се Юля и с Кери разказаха за привиденията и вампирите.
- И са изглеждали точно като мене и Алекс? Хм. – Виктор се загледа за миг в дърветата отвън. – Фол. Знаех си, че ще прати някакви разузнавачи, различни от демоните. Слава Богу, тези непредвидливи вампири са се оказали на същото място точно на време, за да не ви заблудят. Вече бъдете по-подозрителни към който и да е!
- Стигнахме! – оповести Алекса. Излизайки от горския път пред тях се разкри основата на висока планина и немалък вход към нея. На откритата поляна между пътеката и планината чакаше изправен млад мъж със сериозен поглед.
- Я, старчето май има новини от Ватикана! – повдигна вежда Кери.


BEWD:
Кенус се приближи към групата.
- Добри новини!-със сдържана усмивка рече войнът.- Ватиканът е изпратил два специализирани отряда,които вече са на път.
В очите на фениксите блесна радост.Отдавна чакаха Ватикана да им подаде ръка.Помощта вече идваше насам.Надеждата се бе върнала с двойно по- голяма сила,което значително подобри настроението на групата.
- Тази вечер в щаба вдигаме купон!- кресна развълнуваният Кери.
- Идеята не е лоша, нали,шефе?- обърна се Алекса към Виктор и умолителният й поглед срещна неговия.Виктор погледна нея,после и Кери,който,също като Алекса,се усмихваше миличко в очакване на решението.
- Добре.- склони лидерът.- Но все пак някой трябва да остане на пост.
- Нека това бъда аз.- каза Юля.
- Но ти вече беше,мой ред е.- възрази й Кери.
- Не обичам купоните.Затова е по-добре за всички ни да пазя аз.
- Нощта е далече.- прекъсна ги Виктор.- Хайде да се прибираме.Имаме достатъчно време до довечера, за да решим.Кенус,съобщиха ли кога ще пристигнат отрядите?
- Не.Казаха само,че скоро ще са тук.
С викове "ура!" фениксите се запътиха към планината и изчезнаха при входа й.


Dark Paladin:
Хоризон се придвижваше бързо по пътя. В мислите си беше минавал през него. Беше го виждал през очите на непознатата жена. Със скоростта с която се движеше някой трудно можеше да го разпознае като демон, камо ли да му устрои засада.Още повече, че се движеше далеч от каквито и да било селища. Разбира се скоростта изчерпваше силите му бързо, но на него му трябваха усилия само за една допълнителна битка. Навлезе в Родопите към полунощ, и до три - четири през нощта вече се намираше в околностите на базата на Клана. Демонът реши, че високата скорост ще привлича излишно вниманието към него и затова спря. Скочи на една ела за малка почивка и да събере сили са това което му предстоеше. След двайсетина минути реши, че се е забавил достатъчно и слезе с уверен скок от дървото. Продължи напред, вече отклонявайки се от пътя, по който беше поела жената. Сетивата му бяха изострени и той долявяше всеки звук. След няколкостотин метра чу нещо. Разговор. Тръгна в посоката от която идваха звуците внимавайки да не издава с нищо своето присъствие. Вече можеше да ги види. На десетина метра разтояние двама младежи водеха оживен разговор край малък огън.Пазачи. Хоризон произнесе някакви странни думи, след което с уверена крачка продължи напред. Двамата младежи го видяха и от погледа му разбраха че не е човек. С уплашено изражение те извадиха своите оръжия: пистолет и узи, несъмнено пълни със сребърни куршуми.
- Човек ли си? - попита единият.
- Не е ли очевидно? - отговори с равен глас Хоризон, докато изваждаше меча си. Пазачите започнаха да стрелят по демона пред тях но куршумите им стигаха на около метър от Хоризон, след което се превръщаха във вребърни капки, разплискващи се по земята. Хоризон скочи напред и замахна с меча си. Единият пазач отскочи, а другият закъсня и трябваше да блокира с узито. Една от руните на меча заблестя и скоро искрите бяха убили нещастния пазач. Другият, като видя какво се случи с приятеля му, очевидно беше разбрал съдбата си. вече отчаял се, той извади един кинжал и го запрати по противника си. Кинжалът премита през бариерата, като че тя не съществуваше Хоразон остана толкова изненадан, че не успя да блокира с меча си навреме и изръмжа от яд и болка.
- Значи откри слабостта на моята бариера. - каза той вадейки кинжала от рамото си. - Малцина са го правили досега. Бариерата спира всичко което се движи бързо. Кушуми и стрели не могат да ме достигнат, но ако някой ме нападне с нож, меч или дори тояга, ще трябва да се защитя със собствени сили. Ти обаче няма да оцелееш за да го разкажеш на друг.
При тези думи черният огън обгръщащ острието започна да почервенява. Със свободната си ръка Хоризон начерта във въздуха някакъв символ. Като изстрелян с огнехвъргачка, огънят се насочи към оцелелия пазач, който изкрещя за кратко, след което падна на земята. Без да му обръща внимание Хоризон се насочи към другия труп. Беше останал почти без сили, но все още можеше да изпълни плана си. когато стигна до него той постави върха на меча си върху челото на тялото. Руната заблестя. Същата, която светеше в бункера. Потоците енергия, този път в много по големи количества минаха през ръката на демона и навлязоха в ума му. В момента Хоризон беше копирал и приел в себе си всички спомени на пазача, както и характера му. След това, вече видимо задъхвайки се, той начерта голям кръг около трупа с меча си и започна да вплита различни символи в него. Веднъж начертани, те започваха да светят в червено. Когато свърши изглеждаше, че целият кръг свети. Той изрече заклинанието. Думите които изричаше, не можеха да бъдат произнесени от човек. Бавно тялото започваше да изчезва. Изпаряваше се като мъгла. В същото време чертите на Хоризон започваха да се променят. Очите му придобиха човешки вид, косата му стана къса и кафява, и мечът му изчезна. Накрая демонът изглеждаше досущ като пазача, чието тяло вече не беше там. Хоризон току що беше изпълнил ритуал, който самият той беше създал и който никой друг не би могъл да повтори. Той се изправи и се затича с последни сили в посока към пещерата. На входа стояха няколко жени и разговаряха. Хоризон се разрови из спомените на пазача и изкрещя:
- Мария! Юля! Демони! В гората имаше един демон! Уби Иван. После... После избяга. Иван е мъртъв. Трябва да кажа на Виктор. Той трябва да знае.

gosh:
Привлечени от крясъците на пазача всички от Клана излязоха навън и видяха ужасната гледка. Виктор и Кери подкрепиха Петър и му помогнаха да влезе вътре. След като го настаниха на легло Виктор със спокоен глас го попита:
- Разкажи ми сега спокойно какво стана.
- Нали ви казах! Демона изведнъж изкочи от гората и се засили към нас! Замахна и прониза Иван, после се опита да убие и мен, но аз избегнах удара му... и после той... после той избяга.
- Как така не го видяхте и не се подготвихте да го отблъснете? - съмнително попита Кери.
- Ти пък няма ли да млъкнеш? - сопна му се Юля. - Човекът е направил всичко възможно и трябва да сме благодарни, че е жив!
- Щом казваш... - подхвърли Кери и седна на един стол, продължавайки да гледа намусено ту Петър, ту Юля.
- Успокоите се всички. - каза Виктор. - Не си помагаме като се караме. Ясно е, че тук не е толкова безопасно, колкото мислехме... Ще се наложи да увеличим стражата.
- Супер! Нека изобщо не спим! Това, че те са били разсеяни не означава, че ние трява да вдигаме шум до небеса...
Още преди да успее да изрече тези слова Юля се засили към него и го събори от стола.
- Ти няма ли да престанеш да ми лазиш по нервите?! - изкрещя тя.
- Захарче, по принцип не посягам на жени, но направи нещо такова отново и бързата смърт изведнъж ще скочи на първо място в списъка с желанията ти! - изръмжа Кери, ставайки от земята, изрита стола, който се разби в стената на стаята, и излезе навън псувайки тихичко.
- Точно това ни трябваше сега - каза вече с раздразнение в гласа си Виктор, гледайки ту Юля, ту силуета на Кери навънка. - смут и неразбирателство в Клана...

Kiava:
Алекса не каза нищо през цялото време, в което се разигра сцената. Нещо не беше наред. Усещаше го. Тя не познаваше Петър както познаваше Юля например, но въпреки това знаеше, че у него има нещо различно. Нямаше му доверие. Потънала дълбоко в размишленията си, тя не чуваше какво се говори в стаята, докато не бе поискано нейното мнение:
- ... какво ще кажеш, Алекс?
- Ъм, пардон? - каза тя, оглеждайки се така, сякаш току-що се бе събудила.
- Попитах какво мислиш, дали е добра идея да потърсим тялото на Иван? Демонът сигурно все още е някъде наблизо и ще е опасно да обикаляме. Но пък не можем да оставим един от нашите просто така, нали?
- Ам... незнам.
Много рядко срещан отговор при нея. Тя имаше навика да излага на дълго и на широко своите мисли. И когато говореше така, всички разбираха че нещо не е наред.
- Какво има? - запита Юля.
- Ъм, нищо, защо трябва да има нещо? - замига Алекс в учудване. Нима я усетиха?
- Хайде де, познаваме те добре. За какво си се замислила?
- Този демон. Притеснява ме. Не мислите ли, че е странно демон като него, който е повалил без особени усилия човек от Клана, да избяга просто ей така при първото срещнато препятствие? В случая при отбраната на Петър? Незнам за вас, но на мен тая работа ми намирисва.
Момичето погледна към пазача изпитателно и с недоверие. Тя бе наясно, че демоните могат да приемат човешки образ. Но човека пред нея толкова приличаше на Петър- изглеждаше като него, движеше се като него, дори говореше като него... Вероятно само си въобразяваше. Срещата и с Хоризон бе разтърсила цялото и същество до основи. Плюс това цял ден имаше усещането, че някой я наблюдава и бе сигурна, че освен на Виктор не може да се довери на никой друг.
- Ако ще си по- спокойна, бих могъл да рискувам да пусна теб и още двама от верните ми хора да разучите района. Какво ще кажеш?
- Добра идея, шефе. Но мисля, че и сама ще се справя.
- Дума да не става! Искам да си избереш двама и да тръгнеш с тях! Нямам желание още някой от Клана да изгуби живота си тази вечер. Ако сте в група всеки един от вас ще има по- голям шанс за оцеляване при евентулна среща с демона. Нали?
- Да, да... добре. - нямаше смисъл да спори. Предводителя на Клана бе много предпазлив напоследък и тя го знаеше. И осъзнаваше, че той има право...
- Е, кого избираш?
- За кое? О.о
- За обиколката... T.T '
- Опс, извинявай ^^' Амии... Юля и Кери. Ако не друго поне ще става купон с тях двамата. Много са ми забвни, когато се карат.
- МОООЛЯ?! - Юля ококори очите си.
Същата беше и реакцията на Кери, когато разбра за "мисията".
- МОООЛЯ?! Аз отказвам да вървя с нея!
- Ааа, няма не искам, няма недей! Тръгвате и двамата веднага, без право на обжалване. Така каза Виктор. - изплези се момичето.- И без "но"! - вдигна пръст тя, знаейки какво ще последва.
Двамата феникса сведоха погледи, въздъхнаха тежко и тръгнаха след сивокосата.
За голямо учудване на Алекс, никой не продума по пътя. Мълчаливата групичка вървеше и тримата бяха на щрек. След няколко минути намериха остатъците от догарящия огън и тялото на Иван. Наистина ужасна смърт. Отново никой не каза нищо. Алекса започна да се оглежда. Съсредоточи се и отприщи всичките си сетива. Наоколо не помръдваше нищо. Само малки птички прехвърчаха от клон на клон, чуруликайки тихо, а тяхната песен разнасяше топлият вятър, който пък се заиграваше с клоните и прогонваше птичките на друго място. Кръговратът не беше нарушен. Но във въздуха витаеше магията. Лошата, черна магия, която само демоните позлваха. А от демона, причинил безредиците нямаше и следа...

gosh:
- Доволни ли сте сега? Ето - направихме си и малко нощна разходка, сега може да се връщаме. - каза Кери.
- Бързаш ли за някъде? - попита ги Алекса.
- Колкото и да ми е приятна компанията на нездравословно агресивната ни компаньонка мисля, че няма какво повече да правим тук. - отвърна Кери, поглеждайки към Юля.
- Да, и аз бих предпочела да избягвам да бъда около мърморещия женчо...
- Я млъкнете и двамата!! - каза с неприсъщ за нея строг тон Алекса. - Изпратени сме да проверим дали е безопасно наокол, следователно трябва да се уверим, че демона е напуснал гората. Тръгвайте без повече да мрънкате.
- Хубу, самоче Зина принцесата войн е пред мен. Не искам "случайно" да се "подхлъзне" и да ми забие нож в гърба. - подхвърли Кери.
- Продължавай в тоя дух и може да получиш един в лицето. - отговори ми Юля.
- Хайде да тръгваме. - каза Алекса и тръгна напред, последвана от Юля и Кери. - Дано успеем да намерим някакви следи, а навръщане ще вземем и тялото на Иван.
Те тръгнаха към дърветата озъртайки се наоколо за още неприятели. Изведнъж се чу шумолене в храстите, но от там излезе само някакво куче, което в последствие, виждайки тримата се върна там, откъдето дойде.
- Страхотно, сега пък и бълхарници в гората. - каза Кери. - Нищо чудн...
Не можа да довърши тези думи, защото в храстите отново се чу шумолене, този път от съвсем друго място. И от още едно. И още едно. Изведнъж 4 кучета излязоха от храстите и се засилиха към тримата...

BEWD:
Изведнъж 4 кучета излязоха от храстите и се засилиха към тримата.Кери светкавично извади револверите и преди Алекса и Юля да се усетят,кучетата вече лежаха мъртви в тревата.
- Браво,каубой!- похвали го Алекса.
- За вас винаги,дами!- намигна шеговито Кери.
- Тук става нещо.- рече умислено Юля.- Хващам бас,че тези създания са плод на черна магия.
В същия миг четирите мъртви кучета изчезнаха.Завихри се буря.Клоните на вековните дървета с пукот се огънаха.Небето потъмня.Групата феникси вече се готвеше за най- лошото.Нямаше и минута,а бурята изчезна със същата бързина,с която беше дошла.Фениксите усещаха пропития с черна магия въздух.
- Може да е само прищявка на времето.-започна да разсъждава Кери на глас.
- Съмнявам се.- прошепна Юля.
- Ти винаги се съмняваш.- сряза я Кери.
- А ти винаги си вярваш,дори и да не си прав.- отвърна чернокосата, след което го погледна яростно в очите. Студеният й поглед го застави да замълчи.
- Виж,знам че не се понасяме,но в случая е наложително.- продължи тя.
Кери кимна мълчаливо.
- И все пак ти непрекъснато ми мърмориш!- изсумтя той.
- А ти никога не млъкваш!Ако не приказваше повече от необходимото,щях да ти спестя критиките.
- Разбрахте ли се най-после?- прекъсна ги Алекса.- Ето какво- не си говорете повече от три минутки и няма да има разправии.- намигна сивокосото момиче.
Тримата се спогледаха и избухнаха в смях.След десет минутен кикот,фениксите вече бързаха към щаба,за да докладват на Виктор.

Serpent Rider:
Слънцето скоро залезе и нощта така, както розите се разгръщат по тухлените стени на къщите, разви клоните си над планината, спусна ги мълчаливо, плисна безгрижно Родопите с черна вода и ги приспа. Луната се вдигна високо и помаха отгоре с ярките си лъчи, поздравявайки дружелюбно Земята. А Земята, от своя страна, отвърна на жеста й с една мъждукаща жълта светлина, идваща от фенера на самотен ловджия.
Навътре в гората опитен ловец преследваше с пушка в ръка лова си. Някъде там кафява мечка, ранена и оплискана с алена кръв, отчаяно се опитваше да се измъкне от студените лапи на смъртта. Ловецът я бе ранил просто така - защото я беше съзрял в тъмнината и според него тя не заслужаваше да живее.
Воят на вълците, предупреждаващи мъжа за присъствието си, се смесваше с лая на псетата.
Силен гърмеж като мълния раздра въздуха. Последва гробна тишина.
Миг след това смразяващ кръвта писък процепи безмълвието.
Уилям се събуди и стана като попарен. Вече чувстваше ръцете и краката си. Взе веднага магическата си пръчка и се затича в посоката, откъдето бе дошъл писъка. Съвсем бе забравил за приятелите си.
Бягаше с всички сили и студена пот взе да се стича по лицето му. Той бе наистина изплашен. Разбира се, не за собственото си състояние, а за изпадналия може би в смъртна опасност човек. Това чувство на угриженост отдавна не бе минавало през сърцето му и сега момчето го чувствуваше като странник, като непознат за него човек. И въпреки че бе непознат за него, Уилям не можеше да му откаже късче хляб. Нямаше сили да откаже. Това бе непосилно в този момент за него дело...
Като усети, че наближи мястото, момчето забави крачка и запристъпва тихо по тревата, без да издава шум, като се въртеше непрестанно във всички посоки и се оглеждаше на всички страни.
Тогава той ги видя. Изчадия. Четири вампира бяха коленичили пред безжизнено тяло и свирепо разкъсваха невинната човешка плът. Зъбите им се впиваха безжалостно, кръвта се стичаше като река по краката им и напояваше обувките им.
Нещо в Уилям се надигна, задуши го, тъмни мъгли заиграха пред очите му, кръвта му кипна. Той стисна с всички сили пръчката си, като насмалко не я пречупи на две, и сякаш с камшик шибна във въздуха, процеди през зъби с крясък:
- КРУЦИО!
От пръчката му на мига блесна лъч светлина, изстреля се право към един от вампирите и се заби в тялото му като отровна стрела. Вампирът падна по гръб, краката му се сгънаха върху тялото му и започнаха да трептят страховито, опарени сякаш от жилото на гигантска пчела. Кръволокът се замята ту наляво, ту надясно, после без шум отпусна ръцете си и вече не помръдна.
Другарите му се трансформираха и се разлетяха на всички страни.
Уилям се вгледа в мрака, сякаш за да се увери, че наистина току-що вампирите се бяха изпарили. Отиде при тялото и с почуда забеляза, че това е някакъв непознат за него ловец. По-рано опасенията разкъсваха момчето - да не би демон да е нападнал член на Клана, тъй като фениксите, поне според уговорката, вече трябваше да са тук, в Родопите.
Марвилиъс усети зловонния мирис на кръв зад гърба си. Секундата, която му бе предоставена, му стигна, за да образува магически щит и да се предпази от зъбите на вампира, който така силно искаше да го разкъса в този момент. Ала то не успя да задържи втората вълна – тази от другата страна, атаката на другите два вампира.
Момчето усети прогнилите им зъби във врата си. Всичко свърши. Той се отдаде на болката и затвори очите си в очакване... Искаше колкото се може по-скоро черната пелерина да се спусне над очите му...
- АВАДА КЕДАВРА! – изсъска нечий глас в нощта.
Уилям не го чу. Той слушаше само зачестените удари на сърцето си.
Ослепителна изумруденозелена светлина профуча край момчето, изви се като змия във въздуха и захапа с отровните си зъби трите вампира. Те излетяха назад, после се вдигнаха нависоко, останаха вкочанени за миг и секунда след това се строполиха на земята безчувствено, като каменни статуи.
- Уилям! УИЛЯМ! – крещяха Фокс и Тери отчаяно и тичаха с всички сили към вцепененото на тревата момче.