TheDarkPaladin:
Преди няколко дни малка група демони бяха стъпили на българския бряг. Те бяха разузнавачи - изпратени да научат местоположението на врага, както и числеността му. Подобни групи често биваха унищожени от вражески засади. Това ни най малко не ги притесняваше - нямаше демон който да се страхува от смъртта. Пък и техният генерал беше с тях. Много ловци на демони се бяха изправяли срещу Хоризон. И всички бяха заситили поне за миг неутолимата му жажда за кръв. Групичката напредваше с ръмжене. Изведнъж иззад едни храсти се чуха гърмежи и три демона се стовариха на земята с пръснати черепи. Хоризон погледна в посоката от която бяха дошли изстрелите и бързо започна да реди някакви думи. Последва втора серия изстрели. Този път обаче не достигнаха целта си. Вместо това се удариха в някаквя бариера. Бариерата проблясна в лилаво и стопи куршумите в три големи капки метал, които се разплискаха по земята. Генералът извади широкото си инкрустирано с
множество демонични руни острие и се запъти към храстите. Още преди да достигне до тях обаче, трима младежи се показаха от своето укритие със снайпери в ръка, готови отново да стрелят.
- Умрете! - каза с тих гробовен глас Хоризон. В този момент тримата стреляха. Куршумите им отново бяха втечнени. С няколко крачи демонът стигна до тях и замахна. Двама от младежите, които се опитваха да избягат бяха разполовени. Третият с огромно усилие успя да спре меча. Хоризон се усмихна. Една от руните светна. В този момент множество искри обгърнаха острието на меча. Те се разпространиха по снайпера и насочено влязоха през ръцете на момчето. То от своя страна нямаше време дори да изкрещи от болка. Просто се строполи на земята, с очи изразяващи ужаса на последните му мигове. Хоразон прибра спокойно оръжието си и даде знак на подчинените му да продължат напред. Това което не знаеше обаче бе, че от едно от дърветата пред него две очи го следяха внимателно.
Kiava:
Два изумруда пробляснаха в почуда. Не, тези очи бяха видяли достатъчно смърт, за да се страхуват от нея. Те не бяха изплашени, а впечатлени.
- *Значи така... Способни сте. Нещастниците не успяха дори да помислят за спасение. Действаш внимателно, предпазливо и въпреки това бързо, демоне. Ще си имаме проблеми с теб.*
Тя не го изпускаше от поглед. Демона напредваше следван от подчинениете си и изследваше всеки сантиметър с очи. Момичето сдържаше дъха си, защото осъзнаваше че най- малкото потрепване от нейна страна ще и струва живота. А тя не биваше да умира. Ако я убиеха, кой щеше да занесе информацията при предводителя? Кой щеше да завърши мисията? Нали точно за това бе пратена- да разучи тактиката на новодошлия. Тримата злощастници, които загинаха преди броени мигове бяха само примамка. Колко жалко, че единствено те не го знаеха тогава...
Алекса изчака демоните да се отдалечат още малко и тогава си позволи да пристъпи назад- бе време да се върне при Клана. Погрешна стъпка и... Клона пропука. Хоризон вдигна поглед и се обърна рязко. Тя присви очи. Не биваше да я види.
Тъмнокосия странник се огледа, опита се да долови чуждото присъствие с всичките си сетива. И успя... но за изненада на девойката не стори нищо. Просто се обърна и продължи напред.
-* Добре...- въздъхна- Ти знаеше, че те наблюдавам още преди това, нали? Явно искаш да се забавляваш. Да играем ли искаш? Щом си го просиш, нека бъде по трудния начин.*
Алекса не се замисли и секунда повече, а бързо тръгна обратно към Клана. Виктор трябваше да разбере всичко...
ThePrince:
Умиращото слънце вече почти се беше скрило зад зелените върхари на Родопите. Щурчетата свиреха неповторамата си омайна мелодия както всяка вечер, а вятърът нежно галеше тревата. Свенливо отвръщайки му, тя танцуваше с него в ритъма на блаженството. Усетила цялата роматична атмосфера една котка лениво се движеше през ливадата, вероятно в търсене на мишка, с която до оплътни вечерта си.
Виктoр проследи животното с поглед, докато то не се скри в едни високи треви.
"Защо се бави?...", чудеше се той от час насам. Стана от скалата, на която беше седнал, направи няколко крачки из поляната и насочи поглед към шосето. "Всичко е толкова спокойно.", помисли си. "Но скоро няма да бъде така - не и с това зло, което прекосява Черно море в момента. Дано подкрепелнията от Рим дойдат преди гнусните изчадия от Преизподнята; ще успеем да ги задържим за известно време, но все пак ще направя всичко по силите си да предотвратя риска от проливането на кръвта на хората ми." Виктор вдиша дълбоко от топлия майски въздух. "Не, не и сега, когато краят е толкова близо."
Откъм шосето се чу двигателят на кола. Мъжът въздъхна с облекчение. От далечината се появи малиненочервен Форд, каран от сивокоса красавица. Неоткъсвайки поглед от Виктор, тя спря колата пред него и слезе с размах.
- Шефе - каза, - нещата се по-сериозни отколкото очаквахме.
Kiava:
Мъжът не изглеждаше много изненадан от думите и. И тя не очакваше той да бъде. Всички бяха на ясно със ситуацията и никой не се надяваше на лесна битка.
- Какво стана? - попита Виктор, сякаш не знаеше отговора.
- Стана тяяяяя... каквато станааа...
- Не се опитвай да бъдеш лаконична, а говори!
- Съжелявам. - тя сведе поглед. Понякога положителният и подход към нещата не беше възприеман много добре. А и напоследък не можеше да преценява толкова трезво дали ситуацията се нуждае от разведряване или трябва да си остане напрегната и всички да са сериозни - Ето какво се случи...
И тя му разказа с подробности всичко. Погледа на Виктор отново не показа израз на никакви чувства. А притеснението в него нарастваше. Алекса можеше да го почувства. Но въпреки това не каза нищо. Изчака няколко минути след като завърши разказа си и като не получи никакви указания, наредби или съвети от страна на шефа си, въздъхна тежко.
- Какво ще правим?
- Иска ми се да имам идея.
- ...
- Каза, че демонът те е забелязал. Очудвам се, че си още жива.
- Аз също бях изненадана. Но все още населявам тая земя и това е най- важното, нали? -намигна шеговито тя.
- Да. Не искам да изгубя още един агент.
Виктор се усмихна, но само той си знаеше колко усилия му струваше това в този момент.
В това време някъде далеч...
TheDarkPaladin:
Хоризон се беше концентрирал върху мисията си. Около него групичката демони ръмжеше нетърпеливо, но той не ги забелязваше. Онази жена - жената на дървото беше изиграла ролята си. В момента който беше осъществил очен контакт с нея, заклинанието му беше направено. Въпреки, че беше изцедила по-голямата част от силите му, магията проработи идеално. Хоризон я беше проследил. Сега знаеше къде точно се намира. Не можа да разбере повече, защото в момента когато жената пристигна в базата си силна болка проряза слепоочието му и Хоризон загуби контакт. Болката се засили - това означаваше само едно:
- Фол! - изсъска Хоризон, докато образът на диктатора биваше прожектиран в главата му.
- Проявявай повече уважение, демоне!
Телепатичната връзка межди двамата се стабилизира и болката отслабна.
- Работя за теб човеко, но не ми казвай как да се държа! - продължи демонът.
- Разбира се! - примири се Фол. - Как върви мисията ти?
- Ако не ме беше прекъснал можеше и да е изпълнена на сто процента! Сега обаче имам само частична информация.
- Нямам търпение да я чуя. Но първо се върни при основната група с оцелелите демони. Сарканиус има да ти казва някои неща!
Serpent Rider:
- На добър час... и Бог да благослови, вам, изцелителите на злото! – прошепна изнемощелият глас на свещеника, чиито ръце в този момент държаха сребърния кръст и благославяха тримата млади екзорсисти.
И още преди старецът да се опомни, момчетата вече се намираха пред вратите на църквата, готови да поемат по предначертания им с хиляди опасности и премеждия път. Път, по който сами бяха решили да тръгнат.
Тази пътека, която в този момент въображението на Уилям рисуваше, би най-малко уплашила до смърт всеки друг, дръзнал да допусне такива страшни картини в главата си, но не и самият него, авторът на всичко тъй зловещо. Момчето отдавна бе жадувало за възможността да изпита тъмните си магически умения върху нещо, “което мърда”, и сега, след като му се отдаваше тази възможност, то определено й се наслаждаваше в необятната шир на собствената си изкривена фантазия, още преди дори да е помирисало демонична кръв.
Тъкмо бе завършило училище и макар да отричаше, че магиите, които изучаваше там, биха му били от полза, само за да си изпърже две яйца за закуска, то съзнаваше, че тези заклинания със сигурност щяха да носят съдбоносно значение в битката, и при една добра върволица от приятно издялани проклятия определено щяха да изпепелят без капчица угризения обилно количество демони. А дори и да ги използваше самостоятелно и без умисъл те пак биха помогнали в начинанието му: съвсем леко биха го потупнали по рамото, но понякога истинската сила се крие дори и в най-дребните неща...
След около половин час вървеж момчето побутна двамата си спътници и се настани удобно на един бял камък край малката игрива рекичка, която се намираше на километър-два зад манастира.
- Фокс, Тери, мисля, че вече няма да засекат някакви три мижави телепортации, а? Добре би ни дошло да посъкратим малко път, тъй като дори и телепортирайки се в България, сетне пак ще трябва да повървим доста.
Другарите на Уилям много добре знаеха, че ако сега поискаха, биха могли да си съкратят и целия път, ала този плам в очите на момчето от ясно, по-ясно разкриваше чувствата на притежателя си и достойно побеждаваше в пряка битка мързела на момчетата. Те чувстваха силната жажда на момчето за по-скорошна среща с демоните, за по-скорошното отключване на сандъка, където толкова години вътре, в клетка, заключена тъй здраво с катинарите на дадената дума тоз сандък нивга да не се отваря, стоеше сладостта на черната магия – това чувство, което осемнадесетгодишният магьосник толкова силно искаше да изпита, за което толкова бе чел, толкова бе търсил и разпитвал: как тъмнината се плъзва по ръцете ти, облива те цял и ти дава още свежи сили, превръща те сам в нещо, привидно на сянка, на дух, дарява ти това, от което в този момент ти имаш най-голяма нужда, за да се справиш със стоящия пред тебе човек, веч превърнал се заради Нея в смъртен враг...
- Хубаво – съгласи се Фокс, - след около още сто крачки ще го направим. Сетне обядваме там, правим лагер, нощуваме и подир изгрев слънце тръгваме на път. Допълнителен бонус за теб ще е, Уилям, ако срещнем нещо огромно, с кървавочервени очи, дълга опашка, с тук-таме израснали рогца...
Последните думи Фокс изрече тъй закачливо, сякаш ги адресираше точно към приятеля си, който все още бе облегнат на камъка. Описващият този вече ясен образ на демон хвърли весел поглед към Уилям и го заби в сивите му очи, сякаш очакваше да последва някаква по-специална реакция. Тя не закъсня.
Уилям се изправи и се втренчи в безизразното небе. В същия миг устните му се кривнаха леко и по лицето му се изписа зловеща усмивка. Момчето светкавично извади магическата си пръчка, обърна се рязко, после се изпари и мигом се материализира насами пред Фокс, като посоката, в която сочеше пръчката, бе точно неговото сърце, препускащо лудешки в галоп сега.
- Човече, ти си луд! – трепна гласът на Тери, пребледнял от страх.
В този момент пръчката на Уилям се вдигна във въздуха , изправи се, сякаш се готвеше да се засили със страшна сила и да се забие в почвата, и после се вряза в джоба на панталоните на момчето, като за малко да ги съдере. Уилям се обърна и после, като отново впи жаден поглед в небето, продума:
- Щастливец! Имаш късмет, че луната се крие нейде далеч зад тези безчувствени облаци и все още не е получила разрешение да стъпи на небето! Късметлия си ти, че я няма, за да ми вдъхне кураж да изневеря на всичко, в което съм се вричал, само за да защитя честта си. Щастливец си ти, че тя се крие, гонена от слънцето, инак досега ти да лежеше безмълвен и да усещаше приятната миризма на зелената трева, вдишваща толкоз от въздуха, колкото и ти...
BEWD:
Соня, медитираше близо до буен огън. Скоро го беше запалила. Концентрацията и повишаваше психическите сили. Определено имаше нужда от здрава психика за предстоящите събития. Проблемът и беше,че не може да стои дълго време на едно място и скоро отвори очи. Лека тръпка мина през тялото и - беше лек топъл ветрец появил се от нищото. Ноща беше спокойна, тиха и много задушна. Мразеше да стои сама. Ловко се покатери на един камък и се загледа в мъждукащите светлени на близкият град (или поне в това което беше останало от тях). Изведнъж нещо силно е обезпокои и тя се обърна светкавично, но вече очакваше какво ще види - две черни сенки танцуваха около огъня.
Демони - помисли тя и я обзе тих ужас. Мразеше да се бори със същества от отвъдното, които нямаше как да нарани с обикновени оръжия. С две бързи превъртания във въздуха Соня се преземи до огъня, смяташе че светлината ще е защити, и грабна една горяща факла. Двете сенки се приближаваха бавно към нея (явно огъня нямаше ефект). Странно - нямаше магии, сатанински оръжия и др. подобни - сенките просто се опитваха да е докоснат. Ловкото момиче избягваше с лекота опитите на тромавите същества да е докопат. След едно от поредните и премятания, сенките застанаха една зад друга почти долепени - акробатката това чакаше. Прекара грациозно вече огасналия факел през тях а те се стрелнаха по крехкото дърво към раката и, но не бяха достатъчно бързи - вече летяха към огъня безпомщно залепени за тоягата. Писъци огласиха ноща.
Соня се втурна по скалите към кросовото си Кавазаки - трябваше по-скоро да сподели с някой от клана какво беше преживяла. Скоро някой от нейните хора щеше да и обясни, че това не са демони, а разузнавачи на Фол, който явно имаше собствено разузнаване, различно от това на Падналите
Индекс 