Armageddon II

The Sick Dreamer

Поприглушените, но горещи спорове в миг секнаха, когато масивната дъбова врата рязко се отвори и с властна стъпка през нея влезе костюмиран висок слаб мъж с тънки мустачки и суров поглед. Той прекоси кръглата зала с две редици, отляво и отдясно, от по 6 нетрадиционно оформени столчета, във всяко от което седяха облечени в червени роби мъже. Подът бе изрисуван във формата на голям триъгълник с човешко око в него, от което струяха златни лъчи. Над тях пишеше Annuit Coeptis („Начинанието ни е овенчано с успех”, лат.),а отдолу - Novus Ordo Seclorum („Нов Световен Ред”, лат). Откъм основата на тригълника се намираше единствената врата в помещението, а малко след върха му бе построен масивен червен трон, издигнат по-високо от другите столчета. На него седна Франклин Фол и огледа властно останалите.
- Дори не се облякъл в мантията си на Велик Майстор! – просъска шепнешком на съседа си по място един мъж на средна възраст.
- Шшшт! – отговори му припряно другия човек с нотка на уплаха.
- Братя масони, съжалявам, че ви събрах така извънредно от родините ви – започна да говори високо и отчетливо Фол, - но в плановете ни бе допусната голяма пукнатина! Портата на Сълзите е унищожена, но преди това да стане от Рая са се прехвърлили около дузина Ангели! Това бе докладвано от демонът Анатас и Тсирхитна, свидетел на битката. – Последваха секунди тишина. – Това не би било толкова фатално на фона на все още немалкото ни войнство от страховити създания, но се оказва, че в редиците ни е имало и двамата предателя. – Фол присви очи, а сред хората в залата се разнесе шепот – Генералите Хоризон и Сарканиус са обвързали животите и целите си с мощно и древно заклинание, известно като Кръвния Пакт и сега са се отцепили от нашия господар Луцифер, поставяйки си за цел да го изместят от престола му на владетел на Мрака, Ада, а скоро и Земята. Нещо повече – Той ме уведоми, че Хоризон, по силите на някакво старо заклинание е придобил сила, позната на никой друг демон. От своя страна неговият съратник Сарканиус е получил легендарния меч на Хоризон, който, в комплект с магическата му броня, го е направил равен по мощ с другия генерал. Нещата излизат извън контрол, никое наше оръжие или армия не може да спре тези два звяра, а имаме и противник в лицето на пристигналите Небесни ангели. Дяволът е разтревожен и е готов на решителни мерки. – Великият Майстор отново направи пауза и за пръв път загледа пода невиждащо. Само след секудни вдигна поглед и обяви – той иска да призовем Конниците на Апокалипсиса.
Реакцията бе предсказуема и очаквана. Политическите лидер, седящи досега тихи, вредом се спогледаха и започнаха да говорят стреснато.
- Тишина!! – извика властно Фол и гласовете стихнаха. – Това са заповедите на нашия господар и ще им се подчиним!
- Не можем да го сторим! – изправи се и заговори високо същия мъж, който бе направил забележка по-рано. – Нима, не помните, Велики Майсторе, какво се случи последният път, когато Конниците дойдоха?! Целите народи на Маите и Ацтеките бяха избити, а възстаналите Атланти заплатиха с цената на своя остров Атлантида унищожението на земните обвивки на тези изчадия. Те не са като другите Нечисти същества! Техните души са като черни дупки, постоянно нуждаещи се от страх, а силите им са пряко свързани с животите, които отнемат! Доведем ли ги отново от Ада те няма да намерят покой и след изпълнението на мисията си ще продължат да избиват и всяват ужас и обреченост със страховитите си аури, докато на земята не останат човешки или нечисти души! И НЯМА ДА МОЖЕМ ДА ГИ СПРЕМ!
- Известно ми е, Форд – изсъска злобно Фол. – Но нямаме избор. В противен случай Дяволът може да бъде свален от Кръвният Пакт. Това не може да бъде допуснато, макар и на цената на тези.... жертви.
- А мнението на Съвета? Готов сте да жертвате така необратимо бъдещето на Земята, без нашето съгласие?
- Заради Него, да – натърти Фол гневно. – Ти не, така ли, Форд?
Атмосферата с стаята се бе променила. Гласът на US диктатора излъчваше почти материално осезаем студ и заплаха. Форд мълчеше, но гледаше Фол в очите решително.
- Не ти управляваш Алиансът на Победата и не ти ще оспорваш заповедите на Господаря ни – натъртваше на всяка дума Великия Майстор. След това се обърна към всички с лаконичен тон – Конниците на Апокалипсиса ще бъдат призовани през древноегипетския храм Абу Симбел. Трябват ни поне един ден за организация и при първа възможност ще извърша лично церемонията. Уведомени сте.
Фол стана от трона си и прекоси залата, оставяйки след себе си смутени и объркани погледи на представителите на „Управлението в сянка” от целия свят.

The Dark Paladin

Странна светлина се движеше по горския път. Сякаш голяма факла се движеше сама с четиредесет километра в час през редките дървета, току подпалвайки някое от тях. Хоризон бързаше към уговореното място на среща. Демонът носеше дълго кожено палто и някакви дънки. Беше запазил човешкия си навик да ходи облечен. Ръкавите на палтото бяха изгорели от магичния огън струящ от ръцете на бившия генерал. Той размахваше несъзнателно дългата си покрита с шипове опашка и мислеше за бъдещите си планове. Беше сигурен че слухът за Кръвният Пакт вече е стигнал до ушите на Дявола, и че той ще прати по петите му нещо. В този момент заслепяваща болка мина през слепоочието му и той замалко да се спръне в един корен. Чу в гласа си дрезгавия противен глас на своя бивш господар:
- Намерих те предателско нищожество такова. Ще платиш за предателството си.
- Не мисля така "Ваше Височество" - каза с подигравателен тон Хоризон.
Тази подигравка дойде в повече на Дявола и той отприщи гнева си в ментална атака, изгаряща всяка клетка от мозъка на Хоризон. Той падна на земята, коленичейки. Сега беше момента да се оттърве веднъж за винаги от този аспект на Дяволския контрол. Съсредоточи се, опитвайки се да игнорира болката, и започна да изрича заклинанието. Тогава той усети, как почти осезаем щит покрива мозъка му, предпазвайки го от чужди влияния. Острите ръбове на щита срязаха с лекота менталните нишки свързващи неговото съзнание с това на висшите демони. Дяволът, всичките му генерали, дори Сарканиус нямаха вече достъп до Хоризон. Дори вторични връзки, като тази със съзнанието на Алекса вече бяха в миналото. Никой нямаше да влиза в съзнанието му повече.
Сега, след като щита беше изграден, Хоризон можеше да продължи пътя си. След десетина минути стигна до руините на изоставено село. Той прескочи останките на някогашна стена и излезе на малко площадче. Там го чакаше Сарканиус. Крилата на демона пяха разперени, сякаш за да демонстрира своята мощ. Бронята и меча му светеха, и това беше единствения сигнал за промяня. Хоризон още не знаеше какви са новопридобитите сили на своя съдружник, освен тези които той сам беше поставил в меча, но това не го интересуваше. Важното сега беше новата цел.
- Закъсня - каза с усмивка Сарканиус. - Започва да ти става навик.
- Забавиха ме. Нашият стар господар реши да напомни за съществуването си. Има само един проблем. Няма да можеш да общуваш с мен чрез телепатия повече, освен ако не сваля щита, а смятам че сега това е изключително опасно.
- Това може да е проблем по късно. Засега обаче не е важно. Разбра ли каквото ти трябваше?
- Да - отговори мрачно Хоризон. - За съжаление новините не са добри. Ще трябва да се разделим. Заминаваме за Ватикана.
- Разбирам. Няма смисъл да се връщаме в базовия лагер. Не ми се избива цял отряд демони точно сега.
- Хоризон само кимна, след което тръгна след Сарканиус и двамата се затичаха на запад.


IvanHelsing

Анатас и Тсирхинта летяха към портала между земята и ада. Бяха издали кръвния пакт, нямаха друг избор, иначе ги чакаше смърт. Но това рано или късно щеше да стане, нямаше как. Луци със сигурност щеше да разбере, защо да не се възползват от това? Хеликоптера кацна. Демона изчезна и изведнъж се оказа пред портите на ада. Прекрачи ги. Нямаше значение къде точно го изпращаха те, така или иначе се озова точно където искаше - при шефа.
-Какво ти позволява да идваш при мен?
И отговора беше доста объркващ. Дяволът видя битката, видя и ангелите. Видя и кръвния пакт, и предателството на генералите.
-А, значи ти си бил този, който ги предаде. Похвално. И, сега, преди да съм те убил, задето ме безпокоиш, какво искаш?
Нощ. Сарканиус беше полумъртъв. Тогава край него се появи нещо, но той не го разбра. Изведнъж към него залетяха всеразлични предмети, от които не можеше да се измъкне. Образ на Хорайзън мъртъв.
-Предлагаш да ги убиеш? За това съм изпратил някой много по-подходящ от теб. А, мислиш, че конниците няма да ги намерят? А ти как ще успееш? О, вярно, телепатия... Но в момента и аз не мога да се свържа с Хоризон. Защо смяташ, че ти ще успееш? А, да, наистина... Какво точно искаш от мен? Сила? И с какво си го заслужил?
Отново сцената с предаването на генералите.
-Имаш известно право, благодарение на теб разбрах за тях. Ще ти отпусна сила, която все пак ще е далеч по-малка от тяхната. Използвай я мъдро, или ще умреш. От тяхната или от моята ръка.
Анатас почувства прилив на сила. Прилива дори събуди спящия Тсирхинта (винаги е добре двуглавия демон да спи с поне едната си глава). Те чуваха хиляди гласове. Технически чуваха гласовете на доста от демоните в ада, поне на мислещата част... Можеха да отидат където си поискат когато си поискат, макар и с огромни усилия. Можеха да поместят почти всичко, с още по-големи усилия. Е, оставаше проблема, че все още бяха във същото тяла и вероятно щяха да умрат от един удър от някой от по-силните демони. Е, никой не е съвършен.
Съсредоточиха се. Хилядите гласове спряха. Сега оставаше да намери жертвата....
Двуглавия се озова зад Сарканиус, но той не го видя или чу. Никой не го видя.

The Sick Dreamer

Виктор бавно отвори очи. Меката светлина идваше от електрически полелей, висящ от изрисувания в библейски сюжети таван. Мъжът лежеше на удобно меко легло, а до него се беше надвесил не друг, а Пък. Първия примига.
- Къде сме? - попита той.
- У дома - отвърна момчето с усмивка. - Папския дворец във Ватикана. Всички вече се събудиха и ни чакат в Малката Билиотека.
- Но как, какво стана?! Колко време е минало от битката снощи??
- Снощи демонът Хоризон някак накара земята да изригне с лава и ангелите, които успяха да излязат през Портата грабнаха колкото оцелели хора бяхме и се телепортираха право тук. Портата... е запечатана вовеки под застиналата магма.
Виктор е се поизправи в леглото. Беше му малко шеметно, но иначе нищо не го болеше.
- Хайде, оправи се набързо, имаш баня в стаята, аз ще те изчакам отвън. - рече Пък и излезе.
Все още с много въпроси вътрящи се в главата му, мъжът стана, облече се в чистите дрехи, които намери на един стол, направи бърз тоалет в банята и излезе от стаята си.
Намираше се в неголям коридор, много напомнящ обстановката на хотел, със стаи отляво и отдясно. С Пък тръгнаха по коридора, слязоха два етажа по-надолу по старовремски широки стълбища и влязоха в една голяма, силно осветена, зала. Прозорецът право срещу вратата беше голям и просторен, през него влизаха свежите лъчи на утринното слънце, а на останалите няколко стени (помещението беше осмоъгълно) бяха наредени високи секции с нови и стари книги. В по-централната част имаше две масички за чай, няколко меки фотьойла и, очевидно, допълнително внесени столове. Там се бяха разположили неговите спътници от предишната нощ - Кери, Юля, Алекса, Макро, Фенг Тсу и още неколцина човека, кой познат от битката, кой непознат.
Макро забеляза Виктор и стана от фотьойла.
- Живи сме! - широко се усмихна той и се запъти към другия мъж - и дори успяхме да освободим няколко ангела.
Двамата се здрависаха и поздравиха за успеха, след което Фениксът седна на един стол и започна да си разменя поздрави и приказки с другите. Той забеляза, че в неговите спътници сега имаше нещо различно. Излъчването им беше някак по-закалено, внушаваше сигурност, а в очите им.... в очите им сякаш от време на време присветваха синьо-зелени неони. Но преди да успее да попита някой защо нещата стоят така, в залата влезе един възрастен мъж, следван от почти триметрова снажна фигура, облечена с броня и мантия, наподобяващи римски стил. Тя имаше човешки лице и сякаш пръскаше мека светлина. Виктор заключи, че ангелите приличат на мъже по външен вид, което малко го учуди, защото беше чувал, че всъщност нямат пол.
Всички погледи се обърнаха към новодошлите. Възрастният човек заговори с любезен глас:
- Негово Светейшество ще ви приеме в Голямата зала след един час.
- Благодарим – отвърна Макро.
- Нуждаете ли се от още нещо?
- Да, сега като се събрахме всички мислим да закусим. Предполагам трапезарията ще бъде свободна и заредена?
- Разбира се, веднага ще съобщя – вежливо кимна с усмивка представителят на Папата и излезе от стаята.
- Виктор – обърна се към мъжа Макро и посочи мълачливо стоящият ангел – това е Архангел Михаил.
- Архангел Михаил? Същия, които според Библията повежда Божието войнство срещу армията на Звяра? - възкликна Виктор и подаде ръката си към непознатият – За мен е огромна чест!
Ангелът се усмихна благо и също подаде ръката си. Зениците му святкаха по същия неонов начин като на останалите в стаята. Виктор се почувства странно при допира – сякаш за секунда го повя лек планински полъх, не студен, но освежаващ. Михаил заговори:
- Чаках те. Ти си този, с които трябва да се слея. – гласът му беше плътен и някак ефирен.
- Да се слеем?! За какво става дума?...
- Всички ние, които сме в стаята, сме Божието войнство. Твоите приятели човеци, освен Фенг Тсу, вече се сляха с останалите ангели, с които пристигнахме от Небесното царство. Така нашите души влизат във вашите тела, а вие, с определена настройка и концетрация, можете да призовавате силата, идваща от нашите тела. Отделно от това нашите души ви дават силна протекция срещу чужди негативни влияния и ще ви помагат да долавяте чувствата и намеренията на съществата около вас.
- Но защо е необходимо да се сливаме, не е ли по-добре да сме повече на брой? – сключи вежди Виктор.
- Да, но се налага да го направим. Всяко същество има определено биополе, или аура. На някой по-силна и/или с положително влияние, на други - по-слаба и/или с отрицателно. Биополетата на вас, хората, са относително слаби. Ние, ангелите, имаме много силни такива, но те са градивни и когато се съберем много ни създават един своего рода биощит. Той е изключително мощен, но за беда без да сме повече на брой, някои значителни нечисти сили – като двамата добили невероятни способности генерали – ни оказват много отслабващо влияние. Но вие, хората, винаги сте общували, макар и несъзнателно, със злите сили всеки ден и расата ви е изградила относителен имунитет срещу техните аури. В Рая няма демони и ние сме доста по-податливи на негативната им енергия. Сливайки се с вас, ние използваме вашите души като щит и същевременно силата ни не се губи, тя се използва от вас.
- Разбирам... а вие как се изтощавате в сравнение с хората?
- Ние издържаме малко, но не толкова много, повече от вас – отвърна Михаил. – Веднъж проявили силите си, вашите тела претърпяват известна метаморфоза и стават доста по-силни. Ще видиш... и усетиш сам.
- ОК... ами... тогава да пристъпим към сливането?
Анегелът кимна и подир секунда вдигна деницата си и я насочи към гърдите на Виктор. Последният наблюдаваше учудено как пръстите и дланта на Михаил „потъват” в плътта му, когато се почувства странно. Замая се, виждането му се замъгли и сякаш усещаше как в него сякаш закипява вода. В това време ангелът започна да пръска светлина по-ярко и направо да губи очертанията си. Изпълващото Виктор усещане като че ли мърдаше, сякаш на куче бе сложен наморник и то се опитваше с тръскане на глава да се освободи от него. И ставаше все по-осезаемо. В един момент на мъжа му причерня пред очите и тогава в миг всичко си дойде на мястото.
Фениксът бе изгубил усещане за тялото си, затова несъзнателно падна на колена. Погледна стреснато - ангелът го нямаше вече - и се обърна към другите около него. Те го гледаха с нескрит интерес, Кери и Пък се подсмихваха.
- Е, как се чувстваш? – чу Виктор глас в главата си.
- Амм, определено странно! – не се сдържа и се разсмя боецът.


BEWD

- Как си?- попита Юля и сложи ръка на рамото му.
- Беше... зашеметяващо!- сподели Виктор.- Определено повдига адреналина.
- Добре дошъл в отбора!- рече Алекса и приятелски го удари по рамото.
- Сега всички притежавате част от способностите на Небесното войнство.- започна Макро.- Редно е да си починете, за да премине пълноценно овладяването и изучаването на новите ви сили.Ето защо Негово Светейшество е осигурил самостоятелна стая на всеки един от вас.Тук ще намерите всичко необходимо.Във Ватикана уважаваме гостите, особено тези,които са тук за да ни помогнат.
- Много добре,приятел.А сега би ли ни казал какво може и какво не може да се прави,при условие че Божите извънземни от сега нататък ще споделят мощта си с нас?Тия сили ми се виждат малко опасни,а и не искам да съм контролиран от марсианци!- рече Кери,готов да продължи с въпросите,но гласът му секна като видя неодобрителните изражения по лицата на останалите Феникси.
Макро се засмя и любезно отвърна:
- Засега не сме много наясно що за сили сте получили.Може би новите ви способности ще бъдат еднакви,а може и всеки да развие своя индивидуална и уникална,но все още не знаем със сигурност.Колкото до ангелите,те няма да ви контролират.Личността на всеки един от вас ще се запази.Ще можете да продължите начина си на живот така,както сте си го водили до този момент.А сега, ще желаете ли да повикам да ви отведат до стаите?
- Аз бих желала да разгледам града.Надявам се това няма да бъде проблем?- запита Юля.
- Разбира се,че не.Тук е напълно безопасно.Мога да ви осигуря предружител или екскурзовод,ако искате.
- Не,благодаря.Предпочитам да съм сама.- уверено рече Юля.Алекса я доближи и попита:
- Сигурна ли си,че не искаш да дойда с теб?- след което шеговито добави:
- Умея да подбирам сувенири.
- Би било чудесно,но искам да остана насаме със себе си за известно време.- отвърна синеоката и се отправи към вратата.
„Какво си намислила?”, запита я ангелът в нея.”Всичко с времето си”,беше отговорът й. Въпросът,който Божественото създание бе задало,успокои Юля.Вече знаеше,че дори да живееха в тях,те не можеха да четат мислите и спомените им.Макар и в не особено подходящо време,тя бе попаднала на подходящото място.

TearsDontFall

Кери не беше доволен от липсата на информация за положението му. Беше свикнал да е напълно наясно със собствените си
възможности и сега беше някак си несигурен.
"Не се притеснявай, ще се сработим", чу той глас в главата си.
"К'во?!"
"Казах да не се притесняваш."
"Имам предвид какво, по дяволите, правиш в главата ми?!", сопна се Кери.
"Не си ли спомняш, че се сляхме?", каза със спокоен глас ангела.
"Знам, ама не знаех, че върви с шизофрения... И не използвай думата "сливане" никога повече... Освен ако не говориш за
Виктор и генералите му."
"Не разбирам примитивното ти чувство за хумор.", каза ангела с леко раздразнение в гласа.
"Супер, получих сдухания ангел въздържател... Как ти е името все пак?", попита саркастично Кери.
"Кабниел, изпратен от Бог за да излекува глупостта... Сега ми е ясно защо се слях именно с теб. Ако трябва да се започне
от някъде, най-добре от върха"
"Не мога да повярвам... То има чувство за хумор. И пак ти казвам, не използваи тази дума... Кара ме да се чувствам
осквернен... По много възвишен начин... Почти е престъпно."
-Кери? - попита Виктор.
-Кажи, Елтън... Опа, Виктор. - подсмихна се Кери.
-Виждам, че все още не си поумнял... Дори с две съзнания. Няма значение. Тъкмо казвах на другите да проверят възможностите си
и понеже ти изглеждаше отнесен, се налага да повтарям и за тебе. Та, предлагам всеки да се усамоти някъде и да види какво
може да прави.
Кери тръгна към вратата, но изведнъж спря на едно място.
"По-бързо ще е през прозореца."
"Става все по-хубаво. Ти не трябваше ли да си от полза? Депресантските ти настроения и склонност към самоубийство никак не
биха ни дошли добре. А ако ще ми искаш и "лично пространство" или време да си поплачеш по-добре наистина да скачам..."
"Ще бъде по-трудно, отколкото очаквах... Имам предвид, че можеш да летиш. Една от сигурните ни възможности е тази."
"Уоу... Ето това е яко. И как става?"
"Ами работи инстиктивно, нещо като разговора ни в момента. Просто го правиш. Може да е малко несигурно в начало, но
ще свикнеш."
"Значи просто се засилвам и... скачам?"
"В общи линии."
"Ами добре тогава..."
За изумление на всички в залата Кери се засили към единия от отворените прозирци и скочи през него! Никои в залата не
можа да помръдне от изумление. В следващия момент се видя лек проблясък от светлина. Кери се вдигна на височината на
прозореца. От гърба ми излизаха големи крила, сякаш направени от електричество, и светещи с лека бяла светлина.
"Кво, не сте ли виждали крила?" каза Кери и полетя нагоре.

FaLc0

"Господи, прости им, твоите ангели се сляха с човешки същества, намесиха се в делата на простосмъртните.Те съгрешиха.Те и тези, които се сляха с тях.Всички те, дори и Папата, приемат това като благословия...Анатема! Нито 1 простосмъртно същество няма право да приема подобен дар, както и никой ангел няма право да се намесва в делата на простосмъртните.Това е обида, спрямо теб, о, Господи.Но аз, твоят слуга, ти оставам верен, виновниците за това ще бъдат наказани."

Гняв бушуваше в душата на младия войн, хиляди мисли препускаха през съзнанието му.Този клоун на име Кери, тои имаше НАГЛОСТТА да използва Ангелските сили като свой собствени.Онзи, наричан Виктор, той прие на драго сърце да се слее със самия Архангел Михайл?! Подобни действия, в очите на война, бяха тяхната смъртна присъда.Търсещ причината за всичко това, Фенг Тсу стигна до заключение.

"Онзи, наричан Хоризон...Той ще умре първи..."


The Dark Paladin

Изминаха два дни от срещата на бившите демонични генерали в изоставеното село. Хоризон вече беше обяснил в подробности плана на Сарканиус и сега двамата тичаха с невероятна скорост към Ватикана. От време на време те минаваха покрай някой град, без да се страхуват че ще бъдат забелязани. Човешките градове сега приличаха на средновековни крепости. Дебели каменни стени ги обграждаха. По тях бяха инсталирани модерни защитни установки включително лазери и самонасочващи се ракети. Войната още не беше достигнала тази част на Европа, но отделни демони се криеха из древните Балкански гори от векове, и сега бяха излезли - отговаряйки на повика на своя господар. Хората не смееха да излязат на открито.
Демоните изкачиха невисокия хилм и продължиха по билото му.
- Не може ли просто да прелетим? - попита нетърпеливо Хоризон.
- Може. Като стигнем морето, тогава ще тичаме. Пести си силите.
Хълмът свърши и демоните се спуснаха с големи скокове преодолявайки пет шест мерта на скок. Направиха още неколко крачки и пред тях се показа необятната шир на Адриатическо море.
- Време е да полетим - каза Сарканиус. Дано силите ни стигнат.
- Достатъчно издръжлив съм - каза беазразлично Хоризон.
Сарканиус разтвори крилата си и с два мощни маха се оказа във въздуха, чакайки Хоризон. Той от своя страна затвори очи и разтвори ръцете си. Внезапно огънят по тях се разгоря силно започна да пращи. Пламъците обгърнаха краката му и се разпространиха и по опашката, но не го докосваха. Бариера ги държеше на около сантиметър от тялото на демона. В следващия момент огънят се разгоря с нова сила. Този път пламъците се бяха насочили надолу създавайки тяга и изгигайки демона нагоре с голяма скорост. Хоризон се наклони напред и се изстреля. Сарканиус го погледна с леко любопитство, след което замахна още няколко пъти, настигна Хоризон и двамата продължиха към светия град.


Red_Diablo

Двамата демона летяха вече доста време над морето.Хоризон беше подценил летенето.То се оказа много по-изморително.
-Как си?-попита крилатия демон.
-Изморявам се.Не летим от 5 минути.Не се безпокой!Ще намеря сили да се добера до брега.
-Знам.Спокойно.Първи полет ти е.Мина доста време докато аз почнах да летя толкова дълго.
Справяш се отрично.
-В момента сме над море и това не ме успокоява много.-Хоризон се позамисли и осъзна че няма да може да се справи-Колкото и да ми е неприятно да си го призная вече съм изморен доста а сме на половината.
-Знам.Има решение-Сарканиус посегна към бронята си която му "подаде" меча-Време е да видим какви нови неща мога да правя.
Руните по меча заблестяха в ярко червено а бронята на Сарканиус започна да променя формата си.Пред Хоризон започна да се оформя древно същество и могъщо същество,но знаеше че неговата помощ бе неопходима.Той започна монотонно да изговаря някакви заклинания докато накрая ярка червена светлина не накара генерала да изпадне в безсъзнание.Демонът падаше бързо към бушуващото море.

Хоризон незнаеше къде се намира.Усещаше че се движи,но не по земя.Когато събра сили да отвори очите си видя че са постигнали успех.Благодарение на силата на бронята,меча и неговата магия Сарканиус бе успяс да се трансформира в голяма огнена птица.Фениксът обърна главата си назад и видя че Хоризон(който се "возеше" на гърбът му) вече се беше съвзел.демонът погледна съсданието и рече
-Успяхме!
Огнената птица изрева веднъш.Генералът погледна напред и видя че вече наближават Рим.Този град се беше превърнал една от най-непревземаемите крепости.Демоните го акакуваха вече повече от година.Имаше един два пробива на стените но хората никога не се предаваха и винаги одържаха на всяка атака.
Фениксът се поогледа и намери основния лагер на демоните и започна да се снижава.При приземяването си случайно успя да изпепели няколо демона.Огнената птица бързо бе заобиколена от въоръжени демони готови за атака.Хоризон скочи на земята и извика
-Аз съм генерал Хоризон!Имам преки заповеди от Него!Кой води тази армия?
Демоните не отговориха.Те се поклониха.От бойните редици излезе друг генерал.
-Аз съм генерал Ксана и ръководя тази армия.
-Трябва да поговорим...насаме.Последвай ме-рече Хоризон.
Той се обърна и се качи на феникса който от своя страна размаха крила и полетя.Той се приземи наблизо.Ксана събра своята охрана и се отправи в гората където огнената птица се беше приземила.

Демоните вървяха вече 10мин.Ксана беше чул че има двама генерали които са предатели.Затова той беше взел със себе си своята охрана.Бродейки из гората демоните забелязаха светлина пред себе си.
Изведнъш на 30 метра от тях се показа фениксът който с един дъх изпепели охраната на Ксана.
Генералът посегна да извади меча си но една магическа топка го повали на земята.Черен силует вървеше с бавна но уверена стъпка към демонът.Той нямаше сили за борба и се облегна на едно дърво.Знаеше че ще умре.Хоризон протегна ръка към него и изрече заклинание от което ръката му бе обгърната в огън.Той скочи и забоде ръката си в тялото на демонът.Огнената птица се приземи до него и го погледна.
-Да...ей сега-Хоризон изрече едно от любимине си заклинания.Той бързо продоби облика на Ксана.Обърна се и с един лек скок се оказа на гърба на феникса който веднага габра височина и се насочи към армията от демони.Този път Сарканиус внимаваше повече в своето приземяване.Всички демони се събраха отново.От гърба на феникса скочи техния генерал.
-Чуйте всички!Генерал Хоризон бе пратен тук за да ни достави това огнено същество!То ще ни помогне в атаката която ни предстои!...

The Sick Dreamer

Фол, заедно с охраната си от няколко човека с прожектори, се намираше в Церемониалната зала на древноегипетския храм Абу Симбел. В далечния й край беше построен висок вграден в стената трон, на чиято каменна облегалка бе изобразено окото на Амон Ра. Фол се приближи и насочи десницата си към гледащият във Вечността орнамент. На средният му пръст в изумрудено заблестя златен пръстен в изрисуван на него триъгълник и око.
- Покажи ми я! - изрече Фол с почти гробовен заплашителен глас.
От пръстенът му сякаш се отскубна една зелена мълния, която излетя право в окото на облегалката. Сега то заблестя, но в червено. Пулсиращият флуид обаче бавно се трансформираше - от червен стана виолетов, после син и накрая зелен - и тогава тронът започна да трепери. Хората около Фол приглушиха учудването си, когато царският стол се транформира в нищо друго, но рояк прилепи, които се издигнаха и разлетяха из залата. На негово място сега зееше дупка, водеща към друго помещение. Фол даде знак на гардовете му да останат на място и пристъпи вътре.
Бе тъмно като в рог, но въпреки зловещият мрак, тук липсваше зловонния задух и прах на гробниците. Не беше и така студено. Великият майстор на Адският Съвет плесна рязко с ръце и в миг от каменните факли по стените заструя огън. На тяхния светлик се личеше, че мястото бе квадратно и неголямо. В центъра му се намираха две двуметрови колони с разстояние между тях един човешки бой. Бяха изрисувани с тайнствени символи, които обаче не бяха египетски йероглифи. Същите покриваха и стените на стаята.
Фол вдигна жречески разперени ръце и започна да реди заклинания на древния арамейски език. Пръстенът му отново заблестя и само след минута зелената му светлина, сега подобна на мъгла, се раздели на две и влезе през устите на изградените от камък на върховете на колоните змийски глави. Очите на влечугите започнаха да пръскат изумудреният светлик, който постепенно се разпространи и по знаците по стълбовете. Плавно между тях започна да се образува зелено кръгообразно течение, стаащо все по-силно и по-силно, докато не доби силата на вихрушка и започна да засмуква въздух около себе си. Фол говореше все по-високо, а от въртящата се бездна започна да се чува глас, звучащ дълбоко, древно и достолепно. Звучеше едновременно с магьосникът, но по-бавно. В един миг се чу кратък рязък писък - въхрушката бе секнала и между змийските колони зееше портал без очертания, сочещ към място от огън и жупел. Гласът бе млъкнал, Фол направи същото.
След няколко секунди тишината бе раздрана от пронизителното изцвилване на кон и един по един от Ада излязоха четиримата Конника на Апокалипсиса - Война, Глад, Чума и Смърт. Порталът веднага се затвори след тях. Веднъж вече вилнели в този свят, те сега гледаха заклинателят пред тях, забулени в качулките си. Диханието им бе гъргорещо и всеки друг човек би се смразил от разпрострялото се чувство на обреченост. Но не и Франклин Фол. Той ги гледаше с налудничава пламък в очите си и започна да се смее студено и почти истерично.
- Все пак дойдохте. Време е да намерите предателите и да вземете жизнената им енергия. Да вървим.


TearsDontFall

Кери летеше вече около 20тина минути, беше обиколил замъка няколко пъти. Приземи се на една от кулите.
"Тва е супер яко!" възкликна той.
"Знам." каза Кабниел.
"Какво друго мога да правя?"
"Ами обичайните неща - невидимост, лазери от очите, гръмотевици от задника..."
"Много си остроумен за някои, който до преди часове е имал пера по гърба си" - отвърна му Кери.
"Уоу, "остроумен" - дума с 4 срички, не мога да повярвам."
"Имаш късмет, че не си в мен и не мога да те ударя... Сега млъкни малко, опитвам се да разбера какво друго мога да правя."
Кери се замисли за момент, извади револверите си и започна да стреля в небето... Но от него не излизаха обикновени куршуми, въпреки че формата им беше същата. Новите сякаш горяха, и то с бял пламък. Кери отвори барабанчето на револвера и за голяма негова изненада забеляза, че нямаше никакви куршуми в него, и самия револвер сякаш беше обгърнат със същия този
пламък.
"И какво трябва да значи това?" попита Кери.
"Мисля, че няма да ти трябват амуниций." отговори ми Кабниел.
Кери се изсмя от кеф и полетя нагоре, стреляйки във всички посоки...


BEWD

Юля вървеше по улицата и с интерес оглеждаше лицата на малкото минувачи, движещи се по нея.Тя сви зад един ъгъл, когато 4- 5 момчета,с 2- 3 години по- големи от нея, връхлетяха отгоре й.Едното отмъкна ученическата й раница, след което групата малки разбойници заряза ошашавеното, все още стоящо на земята осемгодишно момиченце. Детето се изправи и с бърза крачка се насочи към нахалника, който държеше чантата й. Замахна с юмрук и го улучи в лицето, след което няколко чифта ръце поседнаха,за да й нанесът удар.Юля разбра,че нямаше да може да избегне атаките на побойниците и закри лицето си с ръце.Обаче удар не последва. Момиченцето вдигна поглед и съзря малките грабители,един върху друг проснати на земята.Едно ново момче стоеше изправено и изпитателно гледаше разгромената тайфа.След това суровият му поглед се спря на Юля.Внезапно зелените му очи светнаха и по бялото му лице се плъзна усмивка.Протегна ръка и подаде чантата на момичето.
- Здрасти!- рече той и припряно прокара пръсти през разрошената си русолява коса.Юля продължаваше да го гледа учудено.
- Много си смела- добави момчето, и хвърляйки поглед към лежащите на земята гаменчета, продължи:
-Тия диванета вчера ми откраднаха парите.Като ги видях преди малко,реших, че съдбата ми дава шанс да си отмъстя, но не очаквах да видя малко и нежно същество като теб да налага главатаря им.
След това се засмя.Юля го изгледа смутено.
- Не съм толкова малка.- спокойно,но властно рече момиченцето.После запита:
- А ти на колко си?
- На 8.Нямаше начин да не ги сритам тия дребните гадчета!- самодоволно рече момчето.
- Какво друго може да се очаква от бъдещия най- добър пилот на България!- продължи да се хвали той.
Юля се засмя.
- Не можеш да станеш пилот!- рече момиченцето.
- Мога!- настояваше непознатият.След това добави- Ще видиш,че ще стана!
После всичко потъна в мрак.
Един миг.
Лъч светлина.
Пред очите на Юля стоеше висок русокос млад мъж на около 20, в униформа, и се усмихваше на фона на голям сив изтребител. Зелените очи на младежа се взряха в тези на Юля.
- Видя ли, че станах пилот!При това съм най- добрият! - весело рече той и лицето му засия от щастие. Синеоката също се усмихна.
Отново мрак.
Силна светлина блесна в очите на Юля.Това не бяха лъчи,а пламъци.Момичето се намираше в родния си град,на улицата,която водеше към дома й.Сградите в другия край на града бяха сравнени със земята, а оцелелите бягаха като обезумяло стадо бизони, преследвано от лъвове.Няколко евакуационни коли се виждаха в далечината. Войната беше дошла и тук.
В небето прелитаха двайсетина американски бомбардировачи.Един единствен български изтребител се насочи към тях,но бе повален. Краката на Юля се подкосиха.Най- вероятно той бе в последният изтребител.Последният останал...най- добрият.
Бомбардировачите се насочиха към улицата, където беше момичето.Юля се усети- майка й най- вероятно бе отказала евакуацията и сега я чакаше в дома им,който се намираше на 200- 300 м от мястото, където стоеше синеоката.Тя хукна презглава.Американските самолети наближаваха и сриваха всичко по пътя си. Пламъците от взривяващите се сгради сякаш преследваха чернокосата. Когато вече бе на петдесетина метра от дома си, земята потрепера.Самолетите бяха зад Юля.
- Мамо!- изкрещя тя, но взривът я заглуши.Юля се строполи на земята.Вдигна поглед- къщата, в която бе израстнала, я нямаше.Девойката беше ранена,но не можеше да помръдне. Две големи сълзи се плъзнаха по опрашените й бузи.Бомбардировачите описаха кръг, за да се върнат и да елеминират това,което беше останало.Близките сгради рухваха една след друга.От облаците огън и прах се показа обезобразеното от мъка лице на младия пилот, който тичаше към Юля.
- Бягай!- викна той,вече на десетина метра от нея, но момичето не помръдна. В следващия момент младежът я грабна и прикри тялото й с неговото.Лицето на Юля потъна в скута му.В миг сградата до тях се взриви.Вълната от експлозията ги понесе на стотина метра от мястото,където допреди малко стояха.Пламъците ги настигнаха,но младежът притисна Юля още по- силно до себе си и по този начин не позволи на огнената стихия да нарани чернокосата.Тя усещаше как тялото му се гърчеше под атаките на пламъците.
Внезапно стихията заличи всичко.Огън и мрак се преплетоха и Юля се изгуби в хаоса...

***
Сепна се.
Три часът сутринта местно време.
Беше само сън, но Юля дишаше учестено и трепереше.Завивките се търкаляха безразборно по земята.
„Добре ли си?”,попита ангелът и синеоката усети безпокойството му. „Всичко е наред”, отвърна тя.”Просто кошмар.”, добави момичето, и все още не на себе си, протегна треперещата си ръка към чашата студена вода върху нощното шкафче...

IvanHelsing

(Събитията се случват около минута след като Кери полита)
Иван гледаше Кери. Хах, летене, не го знаех. Забавно, трябва да се пробва. Затича се към прозореца и в главата си чу думите:
"Не, бе, идиот такъв, ти НЕ МОЖЕШ да летиш!"
Но беше твърде късно. Падаше от третия етаж със всичка сила. И когато удари земята... тя омекна под краката му и го изхвърли нагоре като трамплин. Когато падна вотри път прост потъна на около метър. Започна да плува. И то изключително бързо - горе-долу със скороста, с която кери летеше. Интересно, беше му се паднал доста особен ангел. Всъщност изобщо не знаеше за какъв ангел става дума, но не го интересуваше. Реши да се качи до Кери на върха на кулата. Изскочи от земята и заби алебардата си във стената и започна да се катери.
"Хм, мога да правя доста неща... Да има нещо друго, за което да искаш да ми кажеш?"
"А, не, ще чакам да те изненадам."
Когато мина край прозореца, от който беше скочил замалко да отреже една подала се глава. Когато стигна на върха се приближи до Кери и му каза:
-Абе, ей, даде ми грешни надежди, реших, че мога да летя.
-Абе я бегай от тука, бе -отвърна кери и изненадващо го бутна.
Хелзинг започна да пада и отново отскочи от земята. На върха на скока беше на два метра от кери и го бутна с дръжката на алебардата с думите:
-Ти кой ще буташ, бе?
Двамата се сбиха без реално да се нараняват. Удряха се, бутаха се, ритаха се, но така и не правиха нищо опасно. Не, че да бутнеш някой от покрива на висока зграда е съвсем безопасно, де.


The Dark Paladin

Сарканиус и Хоризон летяхя един до друг отдалечавайки се от Ватикана. На няколко километра от градските стени те се спуснаха на изгорял хълм, без съмнение опустошен от демоните. Когато се приземиха огнената птица в която се беше превърнал Сарканиус внезапно започна да се изменя. Огънят изгасна, дългата шия се скъси и удебели, изникнаха чифт ципести ръце, и постепенно демонът връщаше нормалният си вид. По едно време обаче Хоризон разбра, че нещо не е наред. Студена вълна мина през тялото му и той усети все едно магическите му сили го напускаха. Сарканиус започна да говори накъсано и със затруднение:
- Не мога ..... да.... си върна нормалния...... вид.
И наистина от краката му си останаха с все същия хищен вид с дълги нокти, а крилата му си стояха все така огромни и съставени от огън. В този момент студът напусна Хоризон, а Сарканиус изглеждаше по добре.
- Какво се случи - попита той. -Защо не си възвърнах нормалния вид?
- Магията ти би трябвало да е напълно обратима. - размишляваше на глас Хоризон. -Ти усети ли студена вулна да минава през теб?
- Да, чувствах че силите ме напускат.
- Това не е случайно. Нещо се е случило, но не знам какво. Трябва да сме нащрек отсега нататък.
- И какво, в този вид ли ще си остана? - попита Сарканиус.
- Така изглежда. Промените ти са перманентни, поне засега.
Сарканиус Не изглеждаше много разочарован. Новият му вид явно му допадаше.
- Така, да се залавяме за работа. - каза Сарканиус.
- Ще канализираме енергията си през някой демон и ще преминем защитните стени. Нещастникът ще даде живота си за нещо полезно.
- След това влизаме и...
- Не! - прекъсна го Хоризон. - Първо ще направим всичко възможно демоничната армия да влезе в града. Под прикритието на създадения хаос влизаме в града.
- Ясно. Аз къде точно трябва да отида - попита Сарканиус.
Хоризон, които в момента имаше формата на рогат червнокож демон, с масивна челюст и дълги нокти бръкна в препаската си и извади сгънато на четири парче хартия. Подаде я на Сарканиус, който я разгърна. Оказа се карта на Ватикана. Града беше опасан с високи петдесет мерта и дебелина над десет защитна стена. На всеки десет мерта беше разположена кула обубудвана с оръдия, картечници, дори и лазери. Върху църквата "Свети Петър" беше монтирам огромен кристал, създаден от ордена на екзорсистите, който създаваше поле, пречещо на нечистите сили да преминат. Разбира се то не можеше да попречи на бившите генерали да преминат, но не това беше целта им. Полето обаче не достигаше земята а прекъсваше на около тридесет мерта от нея.
- Твоята цел е това- каза Хоризон, посочвайки голям замък, разположен да два хълма. Това е резиденцията на папата. Помни - не е нужно да го убиваш. Той служи само за заблуда. Не искам човеците да се разровят, и да разкрият истинската ни цел. Аз ще дойда с теб до замъка. Библиотеката с тайната стая също е там. Ако те разпознаят не ме търси. Ще решат че си сам. Те не знаят за Пакта.
Сарканиус кимна. Двамата излетяха обратно към града, за да изпълнят начинанието си.


Red_Diablo

Демоните се приготвяха за атаката,знаеха че скоро ще нападнат.Всеки демон от огромната орда се беше погрижил да се екипира по най-добрия начин.Много демони се разкъсваха един друг само и само да получат желаната броня или оръжие.Всеки желаеше повече от всякога да вкуси човешка кръв.Градът беше под обсада от около година,но бойния дух на демоните беше достигнал своя пик чак сега.

Армията бавно разполагаше своите позиции.Всики демон знаеше къде е неговото място и какво трябва да върши.Генералите и командирите се бяха погрижили.От северната страна на града беше съсредоточена главната атака.Сарканиус и Хоризон бяха застанали пред ордата като всеки генерал и командир,сега тяхното предателство нямаше значение.Всяка помощ бе добре дошла.

Сарканиус пристъпи няколко крачки напред оставайки отнени стъпки.Той погледна на дясно и видя как Хоризон се приближаваше към него.
-Време е да атакуваме.Всички чакат заповед от мен,нали сега аз съм техния генерал-рече Хоризон заставайки с лице към демоничната армия.
-Изчакай!-рече уверено Сарканиус.
Хоризон не си направи трудa да отговори.Той отправи своя поглед към армията и виждаше своя успех.След кратко съзерцание, спря.Нещо го накара да спре.През тялото му мина бърза студена вълна.Той погледна на горе и видя капки.Капки дъжт.Капките ставаха все по-големи и по-бързи.
Сарканиус извади меча си,погледна назад и рече:
-Исках да вали!-след което той разпери огнените си криле и набра височина.

Нямаше повече какво да се чака.Хоризон wдигна ръката си и запрати едно магическо кълба във въздуха.Командата за атака бе дадена.Ордата от демони започна да препуска с бясна скорост към Ватикана.Автоматичната защита на градът откри огън.По стените вече се бяха показали и въоръжени хора които сменяха пълнител след пълнител.Тежката броня на демоните ги предпазваше много добре.Бяха нужни много изстрели да повалят някой.А ако някой беше покосен некромансърите се погрижваха той отново да стане на крака.На места пък магията на Хоризон създаваше щит и пораженията върху войската беше минимално.

Сарканиус маневрирайки във въздуха успешно избягваше всики изтрели към него и наказваше тези които го бяха осъществили-било то човек или защитна установка.Забелязвайки че армията бе пред стената той знаеше че вече трябва да се осъществи пробив.
"Нека разберем силата на новите ми способности" помисли си той.Прибра меча си и опъна ръце пред себе си.Пред него бързо се образува нещо като огнено поле готова да изпрати силен лъч към стената.
Хоризон през това време събираше демоните с най-тежко въоръжение.Погледна нагоре и разбра че неговия събрат е готов.Той подреди няколкото демона пред себе си и им каза къде да се целят.След като и той бе готов с своята магия общия изтрел беше налице.Когато трите атаки-огънят от оръжията,магията на Хоризон и изпепеляващия лъч на Сарканиус се събраха в една точка срутването на стената бе въпрос на време.След 30 секунди непрестанен и комбиниран огън стената се пропука и бързо се образува голяма дупка.Армията бе готова да влезе-хората бяха в шок.Всяка тяхна защита се провали.Дори и енергийния щит на стената,тяхната технологична гордост се бе провалил.
След произвещането на този изтрел Сарканиус нямаше сила за летене и се опита да се приземи по най-безопасния начин.Всеки демон бе разбрал за дупката в стената и се беше запътил към нея.Първите демони влезнали в града бяха покосени от масиран обстрел от хората,но това не беше задълго.Демоните бяха все повече и повече и защитниците не смогваха.Хоризон изрече набързо някаво заклинание и неговия щит се бе показал пред атакуващите адски създания.Хората разбраха че тази позиция е загубена и бързо започнаха да се изтеглят към цитаделата в центъра на града...

BEWD

- Тревога!Тревога!- крещяха един през друг и на различни езици феникси и екзорсисти. Всички се струпваха безредно пред вратите на Папския замък в очакване на тревожната вест.Някои вече знаеха за какво става въпрос,а на други тепърва им предстоеше да научат.
- Какво се е случило?- разпитваха онези, които не разбираха италиански, в това число Юля, Алекса и Кери.
- Нападат ни!- преведе Макро.- Демоните са разбили цялата ни защита и сега се отправят към центъра на града!
- Искаш да кажеш, че са преминали през дебелите стени и всички останали бариери?!- не вярваше Виктор.
- Точно това казвам!Хващайте оръжието!
Тези, които се бяха слели с ангели, разпериха крила, а останалите продължиха качени на мотори.
- Хайде де, Юля!Не се бави!- подканяше я Алекса,която се бе издигнала на 2- 3 метра над земята.
„Опа... Как ставаше номерът с левитирането?”,несигурно се обърна чернокосата към ангела.”Просто поемаш напред и всичко става от самосебе си.”,рече божественото създание. Юля, която досега не бе изпробвала способностите си, плахо пристъпи напред и с лек отскок се отдели от земята.После ускори и увеличи размаха на крилете си и не след дълго съзря центъра на събитията.
Армията на демоните бе огромна. Несъмнено числеността им не беше малка, а погледната отгоре, гледката бе внушителна- досущ на громна вълна, изчадията минаваха през процепа на градските стени и унищожаваха всичко по пътя си. Юля съзря Фениксите и се приземи сред тях, точно в ядрото на битката.”Освен, че мога да летя, на какво друго съм способна?”,попита синеоката своя пазител.”Все още не си се приспособила.Рано е да ти показвам новите ти качества, защото на този етап повече биха ти навредили, отколкото помогнали.Само ще ти кажа, че имаш способността да преодоляваш гравитацията, т.е. земното притегляне няма да оказва никакво влияние на силите ти и ще се измаряш сравнително рядко.Използвай въображението си и следвай сърцето си.”,насочи я съществото.Механично отбивайки ударите на противника, Юля отдели няколко секунди за размишленията си.След това се съсредоточи в битката, но реши, че е време да прибегне до нова тактика.Момичето отново разпери криле и когато се озова на необходимата за нея височина, започна да обсипва демоните с кинжали. „В действителност има разлика”,каза си тя,”по този начин елеминирам два пъти повече гадини от обичайното”.После измъкна шпагата и насочи острието й хоризонтално.С максимална скорост се спусна към редиците на демоните и последователно отсече няколко рогати глави.Движеше се необичайно леко във въздуха, а гъвкавостта й й създаваше допълнителен комфорт на движенията. Сравнение с друг път, битката обещаваше да бъде като детска игра.


IvanHelsing

Иван още беше на покрива, когато дойдоха демоните. Скочи надолу и всякаш потъна вдън земя. Един стъписан екзорсист остана до мястото, на което демона беше изчезнал, но един удар зад врата го накара да се включи в боя.
Битката беше в разгара си. Демони, хора и ангели се биеха. Изведнъж по средата на една група демони от земята издигна двуметров мъж държащ арбалет. Една стрела уби три демона едновременно. Човека бързо смени арбалета с алебарда и започна да сече демоните наоколо. Няколко удара го достигнаха, но той продължаваше. След хаотични атаки от страна на демоничната орда двадесетина демона бяха останали с една глава по-ниски. Тогава демоните смениха тактиката. Към него се запътиха десетина демона едновременно - беше почти невъзможно да ги избие всичките преди да са му прерязали гърлото. Но тогава той просто скочи и заби алебардата в земята, която се разтресе около него. Изведнъж една мощна вълна отблъсна демоните, които нападаха по земята. Но следващата вълна го притисна и почти го наряза на парчета (е, само едното ухо успяха да му отрежат, но пак беше доста).
След като видя, че няма да може да се справи, Иван отново се потопи в земята, като този път изникна сред останалите ангели.
-Какво чакаш бе, айде ходи и ги бий тия гадини!
Иван не чакаше да му кажат втори път - хвърли се срещу демоните редом с ангелите. Двуглавия наблюдаваше това. "Мда, този е добър кандидат..."


The Dark Paladin

Хоризон и Сарканиус тичаха напред, без дори да се огледат. Блъскаха демони и екзорсисти, насочвайки се към огромния замък в центъра на града. Всички бяха излезли да защитят Ватикана - било то с магия или с нож. Хоризон умело избягваше случайните атаки на хората, докато Сарканиус доста често отговаряше със меча или бронята си. Беше минал половин час. Демоните бяха плъзнали из целия град. Над хълмовете се издигаше гъст дим. Улиците бяха застлани с тела, а кръвта им се стичаше на вадички. Двата демона най сетне достигнаха замъка. Противно на очакванията на Хоризон около замъка имаше внушително количество охрана. Демоните не можеха да пробият защитата. Очевидно папата беше оставил най-талантливите екзорсисти за лична охрана. Ордите напираха, но постоянни потоци от магия възпираха дори най-силните. Хоризон разбра, че за тази битка ще се нуждае от собствените си сили. Драсна с нокът по въртешната стана на ръката си. В момента в който кръвта бликна от раната, сини пламъчета светнаха по пръстите на бившия генерал. След миг бяха обгърнали цялото му тяло, а под тях дрехиите на демона се бяха материализирали. Демоните се дръпнаха назад, не вярвайки на очите си. Техният водач се трансформира в Хоризон. Без да губи време, той изстреля няколко огнени топки, изпепелявайки демоните около себе си. Екзорсистите стояха шокирани. Собственият им водач изби десетки от своите за секунди. С бързи движения хората заплхата своите магии. Няколко дори извадиха мечовете си и тръгнаха в атака. Сараканиус приготви оръжието си и зачака. В момента в който човеците замахнаха, той нанесе свя удар. От бронята му изкочиха множество пипала, защитайвайки го от остриетата. В същото време със силен замах, прекара назъбеното острие на меча, през противниците си. Вътрешностите на двама от тях се изсипаха на земята, а други трима паднаха на земята, кървейки обилно. В това време Хоризон мяташе огнени топки по екзорсистите, които ги отбиваха с магически щитове. Беше време да действа. Затича се към хората, избягвайки магиите им. Една от тях го удари в рамото и той изсъска от болка, но продължи напред. Магията разяждаше плътта му като с киселина, но той успя да локализира ефекта и. С последния си скок се озова между тях. Замахна с покритата си с шипове опашка и разпори един от опонентите си. След това се концентрира. Около него въздухът затрепери от горещина. Хората се задъхваха, беше им трудно да дишат. Замахна с острите си нокти и раздра лицето на предпоследния си опонент. След това хвана последния за врата и изръмжа:
- Кажи ми къде се намира библиотеката и ще пощадя живоата ти. Дори ще имаш възможност да докладваш на лидерите си.
Човекът се опита да каже нещо подигравателно, но Хоризон затегна хватката си.
- На ..........кхххх......... третия ..... етаж........ голямата врата ...кхххххххххх.......в дясно.
- Благодаря - каза Хоризон, прекършвайи врата на екзорсиста.
С лека усмивка на уста Сарканиус се приближи.
- Какво ще правиш с раната?
- Не ме притеснява. Магията вече спря да действа. Скоро ще започна да се възстановявам.
- Добре. Ще продължим ли с плана?
- Разбира се. Намери централната зала, и папата. Не е задължително да го убиваш.
- Аз отивам в библиотеката.
Двата демона тръгнаха в различни посоки. Коридорът беше пуст. Никой не го спря по стълбите. Когато стигна третия етаж, вдия голяма врата и се приближи към нея. Нятисна дръжката и бутна напред. Вратата не помръдна. Демонът замахна два пъти с опашка. На втория път металните панти се счупиха и вратата падна с оглушителен трясък. Хоризон влезе в огромно помещение. Широка стотина мерта, библиотеката беше една от най-големите в Европа. Хоризон затвори очи, опитвайи се да долови нещо. Усещането за магия в библиотеката идваше от всички посоки, но Хоризон усети това което търсеше. Последва нишката тъмна магия и се озова пред гиганстски шкаф, покрит с книги. Демонът прекара ръка през тях, подпалвайки няколко, но разбра, че това което търси е по навътре. Хоризон стисна юмрук и с всичка сила го заби в шкафа. Той се сцепи на две , но остана на място. Демонът хвана едната половина с две ръце и я издърпа настрани. Пред него се отвори малка стаичка с една единствена мебел - метална масичка стояща в центъра. върху нея стоеше книга с дебели корици. Хоризон я взе в ръка , и след като избърса пепелта от нея, видя залгавието. На корицата с готически букви беше написано: "Crystalisis от Хоризон Ямакиши. "
- Такаа. Взех каквото исках. Време е да се махам от тук.

The Sick Dreamer

„Папският замък!” – каза безплътен глас.
Усещайки призива да погледне към посоченото място, Макро спря да сече демони, хвърли двата си къси меча, които се стопиха в нищото и сръчно събра ръце в странен жест. Около него мигновенно се материализира силово, поле, което задържа демоните настрана, сякаш бе от гъсто желе, а екзорсистът погледна към главната резиденция на Папата. Там, в ожесточена битка геералите Хоризон и Сарканиус брутално избиваха последните стражи. Ала преди да успее да направи нещо, двата демона бяха разчистили пътя си и влизаха в двореца.
Макро погледна към небето, протегна събрани ръце към него и с рязко движение, съвпадащо с разпадането на защитаващата го сфера, описа два широки полукръга към земята. Това сякаш го изтласка и той се извиси високо във въздуха, целия сияещ в зефирена светлина.
„Виктор! Имам нужда от теб! Хоризон и Сарканиус влязоха в замъка, боя се, че търсят Папата. Помогни ми да ги спрем!”
Запращайки тези мисли дълбоко в съзнанието си, той усети сянка на паническата тръпка на Виктор и, разбирайки че посланието е било чуто, полетя надолу.
Влетя във входната зала на сградата, но там нямаше никой. Докато избираше посоката, в която да тръгне през вратата влезе и висок мъж, облечен в бяла туника и златна броня, носещ шлем. Крилата му бяха големи и направени сякаш от нещо средно между светлина и материя; цялата му фигура, както и мечът в ръката му светеха с леко сияние. Само един поглед бе достатъчен и двамата воини тръгнаха в двете посоки, които откриваха две заслани с червен килим стълбища.

Макро тичаше по пуст коридор, облицован с червени драперии и средновековни картини. Имаше съмнения, че изчадията желаят смъртта на Светия Отец и трескаво тичаше към апартамента му.
Най-накрая зърна вратата. Пред нея имаше 4 трупа, явно обезобразени с удоволствие и желание.
- Искаш последно причастие? Съжалявам, Ваше Светейшество, няма такива екстри в момента. – чу Макро тих злокобен глас.
Връхлитайки в стаята, екзорсистът видя ужасяваща гледка – вече още по-чудовищния Сарканиус бе пронизал и издигнал във въздуха тялото на Светия старец. В пристъп на сподавен гняв и яден вик, мъжът разтвори десния си юмрюк, където пулсираше бяло-огнено кълбо и го запрати право към Сарканиус. Но демонът, макар и озадачен, бе по-бърз – той захвърли жертвата си настрани и прехвърча няколко метра настрани, избягвайки удара. Миг след това ръцете му се транформираха в дълги жилави камшици, които се устремиха към противника му, който запращаше втори сноп магия (отбит от материализиран от бронята щит). Бичовете разделиха върховете си на две и всеки край се впи в един от крайниците на екзорсиста. Той стисна зъби от болка, после затвори очи и разко разтвори стиснатите си юмруци; с ярка синьо-златна светлина пипалата бяха облъснати към притежателя си. Той от своя страна изрева от болка и изгледа стоящия пред него с омраза. Макро му отвърна с решителен, не по-малко яден поглед.
Все още цял обгърнат от енергия, той изпъна пред себе си ръцете си и запрати нов мощен залп. Генералът мигом събра огнените си криле и се защити, след което вдигна на височината на гърдите ръцете си, вече придобили формата на метални остриета и се хвърли към човека с ръмжене. Макро събра длани пред себе си и създаде моментен енергиен щит в образа на руна, които спря демона, сетне отскочи назад и се отдалечи, сякаш незачитайки гравитацията. С два едновременни замаха той запрати два сноп светлина, които затвориха нечистия в полупрозрачна червена сфера и започна да реди някакви заклинания наум, успоредно с които по сферата блещукаха все повече и повече руни и йероглифи на мъртви или незапоменени езици. Сарканиус усети болка в себе си; огън, който сякаш изпепеляваше вътрешностите му. Опита се да се с държи, но нададе страховит рев; след това протегна ръка към бронята си и извади меча на Хоризон. С няколко бързи удари по магическата клетка. Оръжието му блестеше ярко в готовност да нанесе нов удар, но този път в плътта на магьосника, когато Сарканиус ненадейно разфокусира погледа си. След момент на вглъбеност той погледна злобно Макро и изсъска:
- Пак ще се видим, човеко!
След това се засили и скочи през затворения прозорец, оставяйки след себе си стъкла, прах и озадачения екзорсист.


FaLc0

Викове и крясъци изтръгнаха Фенг Тсу от медитацията му.Опомни се и веднага долови зловонната миризма на смъртта."Демони...", бе първата мисъл, която мина през ума му.Грабна въоръжението си и с все сили се втурна към битката.Ето че съзря демоничните пълчища и, странно защо, съзнанието му се изпълни единствено с гняв.При други обстоятелства щеше да се учуди и дори засрами от себе си, но точно в този момент, след всичко станало, просто не му пукаше.Нададе могъщ боен вик и се втурна в битката, посичайки немъртвата сган, чувствайки особена наслада, дори можеби радост.Хора и демони падаха мъртви около него, вкопчени в битка, която сякаш нямаше край.Младият войн се чувстваше все по-силен с всеки посечен враг, сякаш самите му гняв и ярост подхранваха силата му.Внезапно усети нечие особено нечисто присъствие, огледа се и съзря Хоризон, преследван от Юля.Втурна се след тях, но демоничните пълчища препречиха пътя му, решени да защитават господаря си.Макар и демоните да бяха значително повече, той ги посече до един, воден от почети животинската си ярост.Успя да долови отново аурата на Хоризон и тръгна след него и Юля, все още проправяйки си път през демоничната орда...


TearsDontFall

Битката продължаваше в с пълна сила. Кери поваляше демон след демон - ту се издигаше над земята и ги обстрелваше, ту се снишаваше и ги посичаше. Около него Иван постоянно изникваше от земята и се прибираше в нея. "Само тоя идиот да изскочи под мен и ще му бъде последната грешка в живота." помисли си Кери. "Може ли да се съсредоточиш върху битката без да хитроумничиш?" каза раздразнено Кабниел. "Дразнещият ти глас в главата ми не помага, кокоша главо." отвърна му Кери. Приземи се на земята и започна да разстрелва всеки изпречил му се демон.
- Внимавай, зад теб! - извика му някой. Кери се обърна и точно в този момент беше повален от ритник, попаднал право в гръдния му кош. Демона замахна с меча си за да го довърши. Кери виждаше как острието се приближава все повече към него, все едно на забавен кадър. В същия момент забеляза и нещо друго - капките дъжд едва падаха. Той осъзна, че по някаква причина времето наистина беше забавено. Без да се бави повече Кери извади ножа си и преряза гърлото на демона. Изведнъж всичко възвърна нормалната си скорост, и той полетя на няколко метра във въздуха за да осмисли какво се беше случило току-що. "Какво има да му мислиш? С примитивния си мозък не би измислил нищо. Всъщност истината е, че вследствие от сливането ни ти получи не само крила и ъпдейт на револверите, но и способността да забавяш скоростта на времето около себе си и да увеличаваш своята собствена.", обясни ангелът. "Можеше и по-рано да споделиш тази информация, пернатко. И още нещо - ако използваш още един път думата "сливане", "сляхме се" или дори "слива" ще ти оскубя перушината и ще те сваря за Коледа." изсъска Кери. "Все празни заплахи. Виж какво, или върви плачи за мама и тате, емо такова, или се спри да заплашваш и се върни в битката, може и да помогнеш с нещо за разнообразие."
Кери се засили към битката. Използвайки новите си способности той забави времето и видя как дъжда около него се забавя, увеличи своята скорост и усети как всяка капка се блъска в лицето му. Вече беше близо до демоните, замахна към първия и заби ножа си в гърлото му, извади го и видя как кръвта започна съвсем бавно да излиза от раната, а демонът едва едва да се свлича на земята. Кери се приземи и започна да убива един след един нищо неподозиращите демони, който умираха, преди да разберат какво е станало. Изведнъж всичко възвурна нормалната си скорост и Кери едва избегна един удар. "Нали не очакваше да нямаш лимит?" попита саркастично Кабниел. Кери усети как го обхваща ярост и заби ножа си право в сърцето на демона, който беше застанал на пътя му. След това извади револверите си и десетина пъти простреля трупа му.
- "Ти да не си в цикъл, че си толкова ядосан?" - попита заядливо Юля, която беше зад Кери.
- "А ти да не ме оглеждаш докато се бия, че си в много подозрително точно зад мен." - отвърна и той.
Тя не му отговори, а Кери само се подсмихна и продължи да поваля демони.

IvanHelsing

Хелзинг тъкмо посичаше поредния демон, когато край него изтича Хоризон. Не му обърна чак такова внимание - не различаваше толкова демоните. После край него мина и Юля. Е, голяма работа, тръгнала е нанякъде, сигурхо някой демон я е обидил. Посече още два демона. Когато край него изтича и Фенг Тсу, Иван скочи във въздуха и с падането на земята избута околните демони. После се затича, насичайки околните демони. В движение прибра алебардата и извади арбалета. Направи няколко високи скока и се озова до Юля, която летеше след Хоризон. Стреля заедно с Юля - той с арбалет, тя метна два ножа. Стрелата прониза крака на Хоризон, а ножовете минаха през рамото му, но той не спираше. Докато падаше, Иван отново смени оръжията. Когато падна на земята просто изчезна. Изскочи точно пред Хоризон, удряйки го с дръжката на алебардата. Демона, който не очакваше подобна манвра, падна назад. Тогава се приземи и Юля. Тя запрати още два ножа по падналия демон, които попаднаха право в корема му. Но той отново стана. Избегна няколко удара от алебардата и замахна към Юля, която се завъртя и избегна атаката. Демона скочи над летящата към него алебарда и изрита Иван. Екзорсиста падна по гръб, разтрисайки земята. Този път Хоризон беше заеел по-стабилна позиция и не падна. И тогава пристина и Фенг Тсу.


BEWD

Запъхтян от тичането, Фенг Тсу отново събра сили и метна Кусаригамата към Хоризон. Демонът избегна атаката на екзорсиста с лекота, след което сам се насочи към него. Младият мъж не помръдна.Явно си беше помислил, че ще успее да барира удара на демона и да прониже нападателя с Кусаригамата, но сметките му се оказаха грешни. Хоризон беше по- бърз от очакваното.Оръжието на Фенг Тсу изсвистя във въздуха, а екзорсистът се строполи на земята.Иван и Юля пристъпиха напред, за да прикрият обезоръжения, след което се втурнаха към демоничния генерал,обсипвайки го с кинжали и стрели.
-Това си е чиста загуба на време!- изсъска Хоризон.В миг ръката му се обгърна в пламъци и той изстреля няколко огнени топки срещу нападателите си,след което се обърна и продължи в посоката,която беше поел.Огнените кълба се взривиха и пламъците се понесоха към Юля и Иван.Момичето реагира бързо и разпери криле, което й позволи да се измъкне и да продължи напред.Тя не знаеше, че Иван не може да лети.Взривът го бе отнесъл няколко метра назад и той се бе озовал до падналия Фенг Тсу.
- Мамка му, изпуснахме го!- изкрещя той и помогна на Фенг Тсу да се изправи.
Юля летеше стремглаво към нищо неподозиращия Хоризон.Когато скъси дистанцията помежду им, тя метна няколко кинжала по него.Остриетата им се забиха в гърба на демона. Изненадан от неочакваната си компания, Хоризон се спря.
-Пак ли ти?- недоволно изръмжа той, докато изтръгваше последния кинжал от гърба си. Без да продума, Юля измъкна шпагата си и замахна срещу раздразнения демон. Той барира и направи опит да атакува, но Юля се преметна във въздуха.Разперила крилата си, синеоката маневрираше с невероятна скорост.Хоризон почти не я виждаше.С шпага в ръка, Юля нанасяше удар след удар върху генерала.
-Достатъчно!- изрева той,целият в драскотини.Огненият пламък отново обгърна ръката му.Хоризон се съсредоточи и, игнорирайки нападенията на противницата си, успя да открие моментното й местонахождение и запрати едно огнено кълбо срещу Юля. Синеоката се прикри зад крилете си и когато атаката спря, тя отново ги разпери.Макар че гравитацията не й позволяваше да се измаря, чернокосата се почувства изтощена. Беше съсредоточила жизнената си енергия в крилете си, за да избегне щетите, които Хоризон можеше да й нанесе.Изгубила почти половината си сили, Юля се снижи и се спря на около 2 метра над земята. Хоризон се усмихна самодоволно.
-Трябваше да те довърша още преди години, но и сега ще ми е забавно!Ще ти отделя няколко минути.Мисля, че мога да си го позволя!- изсмя се той и продължи:
- Съжалявам, че не беше в съзнание, за да видиш как елиминирам приятелчето ти.
Зениците на Юля се смалиха.
- Какво искаш да кажеш?- едва чуто попита тя.
- Знаеш ли, наистина бих искал да ти спестя мъките и да приключвам по- бързо с хлапашките ти игрички, но смятам, че е редно да ти кажа какво се случи в деня, когато американците унищожиха града ти.
Юля потрепера и с притеснение се втренчи в тържествуващия поглед на генерала, сякаш, за да прочете в него дали й казваше истината или правеше опит да я разконцентрира.
- Аз бях там и след бомбардировката прекосих руините.-продължи демонът.
- Ти и твоят човек лежахте в прахта, а полусрутената горяща сграда до вас заплашваше да ви погълне в пламъците си.Той раздвижи обгореното си тяло и започна да те мести към по- безопасно място.Може би нещата щяха да бъдат другояче, ако не се беше натъкнал на мен.Най- голямата му грешка бе, че измъкна някакво оръжие.Какъв нещастник!- злорадстваше Хоризон.
- Блъфираш!- прекъсна го Юля.
- О,съвсем не!Пламъците на моята десница почти го убиха. Да знаеш само колко приятно ми беше да гледам как се гърчи.А аз почти не използвах силите си.Да, преди да се домъкнат американците, копелето молеше за милост, но не за себе си, а за теб.Сърцето щеше да ме заболи, ако имах такова!- изсмя се демоничният генерал.
Очите на Юля се насълзиха, но тя успя да преглътне сълзите и да запази самообладание. Това не убегна на Хоризон и тънката усмивка на самодоволство отново се разля на лицето му.
- Лъжеш!При нападението нямаше демони!Не е възможно да си бил там!Освен това как би могъл да си спомняш за даден човек?Изключено е изчадие като тебе да си спомня всяка своя жертва, при условие че си избил хиляди!- отказваше да повярва чернокосата.
- Истината боли,нали?Права си- нямаше демони,но аз бях в града на индивидуална мисия.Спомням си този случай, защото тогава разбрах, че американците си правят експерименти с оцелелите.Дори защитникът ти да е оживял след допълнителните изгаряния, които му причиних, то бъди сигурна, че западняците са го довършили. Доколкото ми е известно, има само 2- 3 случая на оцелели след „проект” в американска лаборатория.
- Не ти вярвам!Това не е истина!- изкрещя Юля и запрати максимален брой кинжали въз демона.Хоризон ги избягваше успешно, но един се заби в коляното му.Генералът го измъкна от крака си с присъщите си хладнокръвие и безразличие.Синеоката яростно се нахвърли върху демона и ако не беше се навел, тя със сигурност щеше да му отреже главата.Изчадието направи два скока назад и се озова на около четиридесетина метра пред Юля.Момичето видя как демонът съсредоточи голямо количество сила в двете си ръце и сформира огромна огнена топка.
- Не знам как войниците на Фол не са те прибрали в някоя лабораторна клетка, но аз ще се погрижа тая грешка да не се допуска повече.- студено рече Хоризон.- Ти ще умреш тук и сега!..


The Dark Paladin

Огнената топка придобиваше застрашителни размери. Юля излетя във въздуха, но Хоризон я следеше внимателно. С извадена шпага момичето се гмурна атакувайки Хоризон. Той, от своя страна освободи натрупаната енергия. Тя се насочи към Юля по-бързо отколкото тя очакваше. С бързо движение се отклони от курса на огненото кълбо, но за нейна изненада, то също промени своята. В последния момент успя да го избезне, но остра болка мина през тялото и. Част от магията на демона все пак я беше ударила, и сега лявата и ръка беше обгорена.
- Ах, ти мръсно изчадие. Уби..... - тя не можеше да продължи. С яростен рев, неприсъщ за нея тя полетя към демона.
На Хоризон обаче му хрумна нова идея. Изчака Юля да се приближи и с ловък скок отскочи на десетина метра назад. В момента в който дясната му ръка докосна земята, от нея започна да излиза черен дим.
- Станала е по-силна - мислеше си Хоризон. Не е обикновен човек. Притежава мощна аура. Нямаше да му е лесно да я победи. Беше силна като...
- Разбира се - почти прошепна Хоризон. -Тя има силите на ангел. Ще ми трябва нещо по специално.
В този момент Юля с почти животински рев връхлетя с рапирата си Хоризон. Той отново отскочи. Когато се приземи, почвата отново започна да дими. Това продължи почти минута. Юля мислеше, че демонът е прекалено изтощен от множествтото наранявания и атова не атакува. В същото време тя непрекъснато учвеличаваше скоростта на всоите атаки. В момента в който замахна обаче, Хоризон не отстъпи. Острието се впи в плътта му. Демонът от своя сртана заби юмрука си в стомаха и. Юля извика и почти загуби равновесие. Вторият удар събори полуангела на земята. Хорзион къвреше обилно. Хвана Юля за врата и преди тя да успее да реагира я хвърли на десетина мерта разстояние. Ядосано, момичето се изправи гневно и метна кънжал по демона. Хоризон успя га го избене. Юля се опита да тръгне напред, но не успя.
- Какво си направил, изчадие? - ядоса се тя.
- Огледай се около теб момиченце. Намираш се в центъра на моя капан.
И наистина - Юля се намираше в средата на правилен тринадесетоъгълник. Краищата му се отбелязваха от димящите места по земята. По тях сега личаха черни руни. Юля не можеше да помръдне. Отчайяно се дъпраше на всички посоки, но безуспешно. Хоризон пристъпи напред и стъпи върху една от руните - по голяма от останалите. В момента в който го направи, от руната най-близо до него изригна поток от черна енергиякойто влезе в тялото на Юля. Момичето изпищя. В Слдедващия миг енергията излезе от нея и се насочи към Хоризон. Сега разбираш ли какво става. Ще ти отнема живота парче по парче. Ще си присвоя енергията ти. От смъртта ти ще има полз. В този момент от следващата руна излезе енегрия. Със всеки следващ залп Юля отслабваше все повече и повече. На шестата руна тя падна на колене, гърчейки се в агония. Раните на Хоризон почти се бяха затвоили, благодарение на ритуала който изпълняваше. На осмата руна Юля изпадна в безсъзнание, улеснявайки задачата на демона. В мига в който последната - дванайсета руна изстреля демоничната си енергия към тялото в средата, огромна стрела се заби в гърба на Хоризон. Той не очакваше това. В този миг нещо се объка. Енергията навлизаща в тялото на Хоризон, се върна обратно към Юля.
Демонът се обърна назад изненадан. Някакъв човек, дъжащ арбалет стоеше зад него. Той също притежаваше аура, подобна на англеска.
- Твърде късно, човеко. Тя е вече мъртва. Скоро и ти ще си. С бързо движение Хоризон се приближи до момичето и измъкна оръжието от ръката и. Другият човек, държеше грамадна алебарда в ръка. Хоризон излетя във въздуха, оставяйки огнена следа след себе си.

IvanHelsing

Иван скочи към Хоризон. След като видя какво стана с Юля искаше да отърве света от проклетия демон веднъж завинаги - беше убил прекалено много хора, за да живее. Успя да забие алебардата в рамото му. Демона изкрещя от болка, хвана дръжката на оръжието и метна ангела на десетина метра. С падането си на земята, екзорсиста отскочи на десетина метра. Разсече един камък до Хоризон - гадината се беше измъкнала от удара, но ударната вълна го събори. Няколко бързи удара с алебардата и Хоризон бе облян от кръв. Тогава демона заговори. Иван го режеше, а демона си говореше. Е, оказа се, че не просто си говори. Изведнъж дрехите на ангела се запалиха. Той скочи на земята - огъня беше прекалено силен, за да го пренебрегне. Докато се опитваше да изгаси огъня, демона го удари в гърдите, кото щеше да строши костите на всеки човек, който не мжое да потъва в земята. Иван изникна зад гърба на демона и започнаха да разменят удари. Никой не успяваше да уцели другия. След около пет минути безполезни удари и двамата бяха изтощени. Тогава Иван замахна към врата на Хоризон. Острието докосна плътта му, удара беше достатъчно силен да го убие... но нещо стана. Брадвата, заедно с държащия я ангел, излетяха десетина метра назад, до полумъртвата Юля. Тогава до Хоризон се появи двуглав демон. В главата си Хоризон чу "помниш ли ме?".
Иван видя, че няма смисъл. Вдигна Юля на ръце и изчезна. Изскочи на земята на няколкостотин метра от там, точно до Фенг Тсу.
-Не отивай натам, няма да можеш да се справиш. Хоризон е почти мъртъв, но се появи още някакъв демон, учудващо силен е!
Другия екзорсист само го изгледа и порължи.
-Ей, като умреш да знаеш, че съм те предупредил!
Нямаше как да помогне на Фенг, явно му беше писано да умре, нямаше сили да го спре. Продължи към града, където да остави Юля.


FaLc0

Фенг Тсу бе наблюдавал безмълвно битката между Юля, Хелзинг и Хоризон.Ето че най-после намери оръжието си и като видя демона, очевидно изтощен, реши да нанесе последния удар.Дори не обърна внимание на Иван, който го предупреди да не се впуска в боя, Хоризон беше негов.
-Дойде часът на смъртта ти, демоне - рече екзористът - Време е да си платиш за злините си.
Демонът се изправи на крака с бързина, неприсъща за някой, поел толкова много бой.
"Изглежда е по-издържлив, отколкото предполагах" - помисли си Тсу - "Няма значение, той е мой"
Хвърли се към адското изчадие с гръмък боен вик, но се блъсна в невидима стена, изглежда измагьосана от двуглавия демон, които чак сега забеляза.
-Не се меси! - ревна Хоризон на демона - Достатъчно силен съм за да се справя с някакво жалко човешко същество.
Невидимата стена падна и двуглавият демон се оттегли настрана, но все още готов да се притече на помощ на бившия генерал.Хоризон хвана здраво шпагата на Юля и се засили към Фенг Тсу със скорост, отново неприсъща за същество с неговите размери.Замахна свирепо с шпагата си, но младият войн избегна удара и успя да го удари с острието на оръжието си в гърба.Демонът изрева и поднови атаката си.На два пъти замалко да смачка човекът.Само бързите рефлекси и почети животинската ярост успяваха да предпазят Фенг Тсу от сигурна смърт.Той продължаваше да кръжи около демонът и да нанася удари по него, но изглежда не успяваше да го изтощи кой знае колко, демонът сякаш нямаше спиране.
Хоризон, на които изглежда му омръзна да бъде налаган от сребърни остриета, проговори на език, по стар от света.Фенг Тсу изглеждаше поразен, тъмни пламъци започнаха да изпълват демона.Преди да се осъзнае, могъща магия се стовари върху младият войн.Болката бе неописуема и Фенг Тсу нададе могъщ рев.Но вместо да умре, той усети как магията отслабва.Двата демона бяха отхвърлени назад от сила, изглежда по-могъща дори и от самите тях.
И тогава Фенг Тсу забеляза, че той самият започна да бъде изпълван от адски пламъци, но те идваха от медалъонът, които той носеше като спомен от майка си.Обля го гняв и жажда за мъст.Нададе силен вик и там, където преди малко бе младият екзорист, сега седеше двуметров звяр, създаден от най-могъщата черна магия, от гнявът и омразата, които момъкът бе таил в себе си.
Хоризон и двугладия демон изглеждаха потресени, дори може би изплашени.
-Що за създание си ти? - изрече Хоризон с нотка на притеснение в гласа си.
Звярът го изгледа с омраза, която успя да всее смут дори и в отдавна закърнялата душа на демона.Той изглеждаше почети безплътен, с големи гарваноподобни криле и дълъг назъбен камшик в ръката си.В един момент Хоризон го наблюдаваше на едно място, и ето че в следващия той бе пред него и замахваше с оръжието си.Демонът избегна удара на косъм, но атаката продължаваше.Налагаше се да впрегне всичкото си войнско умение за да се предпазва от свирепия нападател.
Двуглавият демон изглеждаше потресен.Това създание бе успяло да надмогне най-могъщата магия, която беше виждало. Разбра че в време да действа.
Веднага телепортира себе си и Хоризон, далеч от нещото, което до преди малко бе Фенг Тсу - тяхна сигурна жерта.
Но звярът усещаше тяхната магия и тръгна, решен да ги намери:
"Ще ви намеря и тогава Вие, редом с човечеството, ще си платите!"


The Sick Dreamer

Виктор постоянно отбиваше и нанасяше удари с блестящия си меч, комбинирайки движенията си с прикриващите го извезани от енергия крила. След като не успя да намери Хоризон, той бе тръгнал обратно и във входната зала на папския замък намери група прииждащи демони, с които моментално се зае - не можеше да остави на тяхната кръвожадна милост Ватиканските съкровища или живота на криещия се някъде Папа. Виктор усещаше ескалиращо напрежение извън дворцовите стени, но зверовете постоянно обновяваха бройката си и той не можеше да се притече на помощ.
След известно време обаче, през което напрежението отвън растеше, Фениксът усети нечовешка духовна експлозия на омраза и гняв. Тогава Михаил се намеси: "Спътникът ти вече сигурно се е погрижил за Папата, а и той не е съвсем беззащитен старец. Нека идем да проверим какъв е този прилив на негативна енергия, Виктор!" Последния мислено се съгласи. Той събра огромните си бляскави крила около тялото си и след миг рязко и мощно ги разтвори, освобождавайки силна ударна вълна, която обърка и поразпръсна стоящите пред него демони. Без да губи време, веднага след изненадващия ефект, той се устреми в полет към тревожещия го енергиен и емоционален дисбаланс отвън.
За нула време намери неговия източник, но откри с голяма изненада, че въпреки чудовищния облик, съществото се бореше с бившия адски генерал Хоризон, който тъкмо се дематериализира от мястото на битката. Звярът нададе гневен рев, а Виктор се спря близо до него във въздуха. Някак усещаше, че не бива да напада странника; използвайки телепатичната способност, придобита от Архангел Михаил, той поиска да знае от него кой е. Двете горящи от презрение червени очи се обърнаха към него и се присвиха.
- Остави ме, богохулнико! Скоро сам ще те потърся! - изръмжа той, разпери черните си криле и отлетя на няколко метра нагоре, загърбвайки Феникса.
Неочаквано Архангел Михаил се намеси. Очите на Виктор заблестяха по-силно от обикновено и звярът чу непознат ефирен глас:
- Не сме богохулници! Ние се бием в името на Бога - ако това е и твоето желание, присъедини се към нас!
Съществото спря полета се, застина за секунда, сетне извърна глава към Виктор.
- Това не е мое желание, а мое призвание. А ти си един лицемер, както и човекът, който използва силата ти.
- Аз съм Архангел Михаил, страннико! Вярваш ли, че ангел би участвал в кауза, неодобрена от Господ?!
- Вярвам. Луцифер го направи преди време, но и той бе предаден от този мерзавец Хоризон. Не след дълго обаче него няма да го бъде, а ти ще го последваш. Вие сте омразни в очите на Бога!
След това продължи полета си към Ватиканската гора, набирайки скорост. Виктор понечи да тръгне след него, но Михаил го спря: "Недей. Той все още търси Бог. Трябва му време."

Red_Diablo

През това време Сарканиус с бясна скорост тичаше по коридорите проверявайки всяка стая.Дворецът бе пълен с екзорсисти,но нито един неможе да му окаже съществена съпротива.Демонът само трябваше да мине в близост до враговете си,бронята му вършеше останалата работа.Препускайки с бясна скорост бившия генерал се натъкна на глух коридор.В края му имаше само една стена и малка статуетка на ангел върху дървена масичка,нямаше врати.
"Явно тук трябва да има тайна врата...усещам го."
Сарканиус бавно се приближи до стената и започна да я разглежда с цел да намери някакво пролука.Стената изглеждаше солидна.Демонът погледна статуетката и реши че тя би трябвало да отключи тайната стая.Той протегна ръка към нея и когато я докосно изпа неимоверна болка.Бившия генерал изъска от силната болка.Погледна ръката си която силно димеше,концентрира се и бронята му бързо покри обгореното място.
"Така ли ще бъде...добре!"
Сарканиус се одалечи на 2-3 метра разтояние от стената и насочи меча си към нея.Руните по острието засияха и отправиха опустошителен лъч към стената.Тя не издържа дълго.Зад нея се ракриха тесни стълби водещи някъде под земята...


The Dark Paladin

Хоризон остана втрещен. Допреди миг се биеше на живот и смърт, а сега се намираше насред обргоряло поле. Демонът се закашля и изплю кръв. Огледа се наоколо, и единственото което видя бяха горящия Ватикан в далечината и двуглавия демон. Ярост изпълни бившия генерал.
- Просиш си смъртта, нещастнико - изкрещя той. - Казах ти да не се месиш.
Хоризон понечи да атакува съществото пред него, но в същия миг то изчезна а около него се образува голяма сянка. Погледна нагоре и видя огормна скала с пръст по нея да левитира на половин метър от него. В този момент усети как менталният му щит бива преодолян.
" Спасих ти живота, демоне. Може поне да благодариш"
- Как успяваш да минеш през щита? Никой не може!
"Признавам, че представлява затруднение, но от това разтояние е възможно. Имам предложение."
Хоризон понечи да изскочи изпод скалата, но тя се премести заедно с него. Демонът разбра че не в в състояние за пълноценна атака, затова просто попита:
- Какво предложение?
" Искам съюз. Мощта на Луци отслабва. Кръвния Пакт е по-добрата алтернатива. Според мен. Предлагам своята помощ"
- Нямам нужда от помощ - каза надменно Хоризон. Поне не от твоята.
" Затова замалко не те убиха групичка човеци.
Хоризон пончеи да каже не двуглавия демон за силите на човеците, но сметна че е под достойнството му да се оправдава.
- Много добре - каза той. -Кажи какво искаш.
" Съюз. Ще помагам с каквото мога, ще се бия за вас. В замяна искам влияние, когато дойдете на власт."
- И очакваш да ти се доверя - Изсмя се Хоризон. -Вероятно си някой от Неговите шпиони.
" Не искам никаква информация"
Хоризон се замисли. Може би щеше да има полза от него.
- Много добре - продължи той на глас. -Отиди и се разправи с човека с алебардата. В момента носи трупа на момиче. Това ще е тест за лоялността и способностите ти А, и още нещо -гласа на демона стана гневен - Никога не си позволявай да преминаваш щита без мое позволение.
Двуглавия демон кимна.
"О, да не забравя. Луци е пратил след теб Конниците. До скоро виждане." - и изчезна.
Хоризон не вярваше на ушите си. Конниците на апокалипсиса. Четирите същества, символ на Мрака и създадени от него. Може би не беше преценил силите си. Демонът изпъна дланта си. На нея имаше белег във формата на обърнат пентаграм - свидетелството за Пакта. Хоризон го докосна с пръст. От дланта му излезе златна нишка. Хоризон постави в нея съобщение до Сарканиус, че мисията е изпълнена и къде се намира. Нишката се завихри и изчезна. Чак тогава обърна внимание на раните си. Широки и дълбоки разрези покриваха цялото му тяло. От тях продлъжаваше да тече кръв. В новата му форма, регенерацията беше много по-бърз процес, но пак щеше да отнеме време. Демона извади книгата и я огледа. Беше запазена за възрастта си - дори прекалено. Отвори на първата страница и се зачете.


IvanHelsing

Хищника следеше плячката си. Хм, носеше труп - защо? Какъв беше смисъла? Можеше да я погребат, да, но това нямаше да промени факта, че е мъртва. Двуглавия не разбираше глупавите човешки ритуали - за какво са? Какъв беше смисъла от тях? Но демона спря да мисли за това и зачака правилен момент да нападне.
Мецдувременно екзорсиста говореше мислено с ангела. "Абе, така и не разбрах, защо, по дяволите, не мога да летя? Не бях чувал за такива ангели..." Чу смях в главата си: "Ха, проблема не е в мен. Явно си много земен човек." Иван продължи малко сърдит и неразбиращ. Погледна безжизненото тяло в ръцете си. Беше жива, но не знаеше нито дали ще издържи докато стигнат, нито дали там няма да ги посрещне орда демона и така или иначе да я убие.
Докато разсъждаваше на сантиметри от него падна едно дърво. "Какво по..." помисли Хелзинг, но нямаше време да мисли, към него летеше голяма канара. Скочи настрани и остави момичето на земята - надяваше се да я помислят за мъртва и да не я закачат. Извади алебардата и извика:
-Говедо мръсно, покажи се и се бий като... като там каквото си!
И тогава пред очите му изскочиха множество картини. Видя двуглавия демон, който почти го беше убил. Видя Дявола. Видя и собствения си труп.
"Ти се биеш срещу дявола, но той не би направил нищо, за да те убие. За това аз съм тук. А и аз се бия като каквото съм."
Едва избегна един голям клон. "Ей, нещото в главата ми, може ли малко помощ?" Чу откъслечни думи:
"...спира...мислите...аз...опитам...телепатия...почти...успях." Тогава екзорсиста видя двуглавия, който май още се мислеше за невидим и се смееше, доколкото беше възможно за същество без уста. Иван свали спокойно арбалета и го зареди. Онова явно не очакваше изстрела, защото успя да спре стрелата едва на няколко милиметра от гърлото си (лявото гърло).
Погледна човека - явно го виждаше. Сериозен недостатък в плана му. Вдигна огромен камък и го запрати по него, но Хелзинг го посрещна с алебардата, разбивайки го на две. И тогава стана нещо съвсем неочаквано - човека пропадна вдън земя. Буквално. Демона се чудеше къде е, когато нещо проби крака му. Алебардата беше минала почти през цялото му тяло, когато се телепортира. Някак беше оцелял, но... Не знаеше дали ще успее да се справи, човека го виждаше и можеше да влиза под земята, мамка му! Ако му бяха натресли обикновен човек добре, но защо, по дяволите, ангел!? Какво правеха ангелите на земята? Нямаше време да се чуди. Телепортира се обратно.
Иван се издигна във въздуха - нещото беше открило слабоста му. Към него се устремиха няколко заострени пръчки. Отби половината, но две се забиха в тялото му със страшна сила. Обстрела на демона продължи, а човека беше все по-близо и по-близо до смърта.
Тогава отнякъде се появи Алекса. Куцаше и изглеждаше ужасно, но се намеси точно навреме. Скочи и изстреля две ками по демона - той не си правеше труда да се крие от нея, не знеше, чее там. И двете попаднаха право в целта. Двуглавия падна на земята, същото се случи и с Хелзинг, който само това чакаше. Изчезна и се появи пред демона, забивайк върха на алебардата в едната от главите му. Тсирхитна изпищя, всички на няколко километра го чуха в главите си. Анатас нямаше време за губене и се телепортира надалеч.
Хелзинг падна на колене. Нещо странно ставаше. Главата му пулсираше сякаш всеки момент ще се пръсне. Вътре ставаше нещо, макар че Иван не знаеше какво.

Ангела и демона се биеха за контрол - от това кой ще победи зависеше прекалено много...

"Ей, ангела, жив ли си бе?" Попита човека след като главата му се поуспокои.
"Да, най-сетне се отървах от влиянието на демона. Всичко ще е наред." - Отвърна Тсирхитна.
Алекса се приближи до него, накуцвайки:
-Добре ли си?
-Бил съм и по-добре, но някак ще оцелея. Трябва да вземем Юля и да я отнесем, много тежко пострада...

Анатас се появи до Хоризон.
-Какво, дявол да го вземе, стана? Къде ти е главата?
Хоризон видя цялата картина.
"Копелето... уби... Тсирхитна."
Тогава Анатас чу много ясно в главата си "Жив съм, братко."

BEWD

- Какво й е?- попита Алекса, след като изчака шокът на Иван да премине.
- Дълга история- отвърна екзорсистът.
Внезапно, в близост до тях се разнесоха ожесточени изстрели, които, след по- малко от минута заглъхнаха.
- Тръгнали са след нас!- притеснено рече Иван и заоглежда околността.
- Нищо подобно. Успокой се!- приятелски го потупа сивокосата.
В следващия момент Кери изскочи от близкия храсталак.
- Какво става тук? Алекса ми каза, че е видяла екзорсист и Юля преследвани от демон.- рече той запъхтян.
Объркан, Иван се извърна към Алекса.
- Когато видях, че двуглавото е по петите ви, помолих Кери да ме прикрива. Нали разбираш, трябваше някой да разчиства изчадията.- обясни момичето. Кери стоеше на десетина метра от тях и следеше за промени в обстановката.
Изведнъж ранената се размърда, леко повдигна клепачи и със сетни сили протегна ръка към Алекса:
- Хоризон...той е силен. Кажи на Виктор, че той е наблизо. Сигурно има някакви планове... Аз.. само това знам.- тихо каза тя и отново отпусна глава.
Екзорсистът , който беше проследил всяко движение на устните на синеоката, се обърна към Алекса:
- Върви. Кажи на Виктор онова, което току- що чу от приятелката си. Трябва да заобиколиш и да минеш от другата страна на хълма. Там няма демони.
- Ама ти луд ли си?!- кресна Кери, който бе чул заповедта , но Иван бързо прекоси разстоянието до него и му запуши устата с ръка. Алекса тревожно ги погледна, след което впи поглед в ранената.
- Тръвай! Тя ще се оправи.- викна й екзорсистът и момичето разпери криле. След миг, когато тя изчезна от погледа им, Кери се освободи от хватката на Хелзинг и стовари юмрук отгоре му.
- Идиот такъв! Изпрати я на сигурна смърт!- крещеше той.
- Успокой се, хлапе!- рече екзорсистът, като избегна поредната атака от страна на младия мъж.
- Не се тревожи. Ако беше останала с нас, можеше да се наложи да влезе в битка. В това окаяно състояние като нищо ще я хванат. Прецених, че ако я пратя да търси Виктор, ще увелича шансовете й за оцеляване. Освен това от другата страна на този хълм са мои хора. Екзорсистите ще я придружат по пътя й към Виктор.
- Тя не знае къде е той!
- Именно! Докато го търси, ще е в безопасност. Моите хора ще я прикриват. По- добре е да тръгне с двайсетина екзорсисти, отколкото с трима души, единият от които е в тежко състояние.
- В тежко състояние ли?!- стресна се Кери. Тъй като досега следеше околността, той още не бе видял Юля.
- Аз мислех, че ти си раненият!
- Не аз.- отвърна Иван и кимна към тялото на момичето, което неподвижно стоеше на първоначалното си място.
С бързи крачки младият мъж се устреми към момичето. Хелзинг го последва.
- Още не си видял раните й?!- кресна Кери, потресен от вида на окървавения и разпокъсан ляв ръкав на Юля. Екзорсистът в действителност не беше преглеждал ранената, но знаеше със сигурност, че животът й бе в опасност. От кървавите следи по дрехата й личеше, че бе ударена сериозно в областта на ключицата и хълбока. Кери и Иван се спогледаха- бяха наясно, че не е редно повече да местят тялото. И двамата знаеха, че вероятността Юля да оживее, бе нищожно малка. Трябваше да помогнат с каквото могат на място. Екзорсистът протегна ръка, за да повдигне окървавената блуза, но Кери, който все още се чудеше дали не е по- добре да отведат ранената на място, където щяха да й окажат професионална помощ, го спря.
- Старче, ще те прати в ада, ако те усети.- каза младият мъж.
- Няма да е необходимо.- стресна ги гласът на Юля, който прозвуча необичайно жизнен и свеж. Иван и Кери се ококориха. По раните на лакътя на момичето заблестяха ивици в неонова синя светлина, които се плъзнаха по дължината на цялата ръка и се спуснаха към хълбока и ключицата, покривайки всички засегнати места. След това засияха подобно на множество слънчеви паршинки, които раздразниха очите на Феникса и екзорсиста. Те закриха лицата си с ръце, за да предпазят зрението си от силната светлина.
Когато отново откриха очи и потърсиха с поглед Юля, не я намериха.
- Тук съм.- извика им момичето, разперило крила на около 3 метра над главите им.
- Току- що научих, че мога да се регенерирам. Просто ми беше необходимо малко време, за да събера сили.- уточни тя.
- Слизай веднага!- заповяда Иван.- Още не си се възстановила напълно.
- Напротив. Сега моля да ме извините. Чака ме работа.- усмихна се тя и размаха криле.
- Накъде хукна?- извика Кери.
- Накъде другаде, освен към бойното поле?
- Чакай, може да е останал дефект от магията на демона!- извика след нея опитният екзорсист, но момичето се направи, че не го чу и увеличи скоростта.
- Твърдоглава както винаги.- навъси се Кери, отправил поглед към лазурното небе, на чийто фон се очертаваше изчезващият силует на Юля.


TearsDontFall

"На благородната ни девица определено й трябва помощ." мислеше си Кери, летейки към битката. "Професионална помощ от лицензиран психоаналитик... може и двама."
От високо градът не приличаше на себе си. Вместо характерните за Ватикана чистота и хармония, днес можеше да се видят само страдания и смърт.
Улиците се бяха превърнали в бойни полета заляти от кръв и покрити с трупове. Някои от хората още бяха живи и се нуждаеха от медицинска помощ, но никои не можеше да им се притече, защото борбата беше в разгара си. Не можеше да се каже кои имат предимството, на места хората надвиваха демоните, на други места - точно обратното. "Хмм, почти трогателно. Вечният град се оказва не-чак-толкова вечен..." помисли си Кери. "Ти, млади приятелю, си малоумен", каза Кабниел. "Вечният град казват на Рим."
"Ооо, я млъкни, прехвален гълъб такъв, никой не те пита!" сопна му се Кери. "Не е ли ти време да отлиташ на юг, а?"
"Идиот... Гълъбите не мигрират..."
"Абе ти защо не си.." репликата не Кери бе прекъсната от стрела, профучала само на сантиметри от главата му. Кери погледна надолу и видя, че тя е дошла от
един демон, който в момента презареждаше.
-Трябваше да ме уцелиш първия път! - изкрещя Кери и започна да обстрелва демона, който се опита да избегне куршумите, но не успя и се строполи мъртъв на земята.
Кери продължи да обстрелва демоните от високо, после се принижи над един площад, и започна да стрeля право надолу върху главите на група демони, които се опитваха да проникнат в една сграда. След като това се приземи върху труповете им и продължи атаката си по земя, като доста бързо прочистваше малкото площадче от изчадията.
От време на време Кери виждаше как Юля прелита отгоре и посипва демоните с кинжали. Към битката се присъедини и Иван, който продължаваше със стратегията си да излиза изпод демоните и да ги посича, след това се прибираше обратно в земята. Фениксите взимаха превес и малко по малко напредваха по улиците, разчиствайки ги от адските изчадия.


IvanHelsing

След известно време Иван спря да се появява - сякаш беше потънал в земята и не искаше да се покаже. Това си беше точно така - той беше някъде там долу и не искаше да се покаже, но не от страх, а защото опитваше нещо. Демоните над него стояха най-спокойно*, а той щеше всеки момент да ги избие.
Двайсетина демона излетяха във въздуха, а още толкова изпопздаха. Земята под краката им се тресеше толкова лошо, че направо ги подхвърляше насам-натам. После земята се отвори и вътре нападаха десетина демона, които се разминаха на косъм с излитащия с насочена нагоре албеарда екзорсист. Е, това не ги спаси от смърт, даже им увеличи агонията, тъй като бяха затворени под земята и нямаше какво да направят**. Екзорсиста завъртя алебардате с невероятна скорост - всъщност току-що затворилата се под краката му земя се въртеше. Множество демони бяха заклани или набучени на шиш в опит да го спрат, но скоро се отказаха. Затича се и няколко злощастни демона станаха украшение за върха на оръжието му, околните замахваха да го ударят, но годините целодневни тренировки си казаха думата и се размина само с няколко драскотини. Отново влезе в земята, от време на време показвайки върха на алебардата си, който се забиваше в някой демон.
Отстрани останалите екзорсисти и демоните също не си поплюваха и покосяваха демон след демон. Иван виждаше над себе си всякакви интересни картини. Юля сипеше ками от небето, а Кери тъкмо изпразваше пълнителя си*** в група демони. Тогава екзорсиста видя свой млад колега, който се биеше с десетина демона едновременно и още настъпваха, по всяка вероятност сам щеше да умре. Иван го познаваше, беше се бил няколко пъти с него за тренировка**** и така нататък, но не се сещаше за името му.
Нийл се опитваше да оцелее срещу демоните, но имаше известни затруднения. ОСновното беше, че пълнителя на картечницата му свърши и трябваше да използва два дълги ножа, с които не беше чак толкова добър. А и демоните не бяха малко. Тогава от главата на един демон се показа върха на алебарда, а когато трупа падна се видя, че другия и край е в ръцете на двуметров мъж.
-Залегни - извика по-опитния от двамата и с един замах покоси три демона, а после изрита четвърти. Двамата продължиха клането.


* - Добре де, не точно най-спокойно - факта, че се намираха насред клане, им пречеше.
** - Е, едвали е било по-зле от ада.
*** - Което с безкраен пълнител означаваше много стреляне.
**** - И всичките го беше бил, де.

BEWD

Борбата продължаваше да се води все така ожесточено. Юля беше отвратена от начина, по който Кери избиваше демоните. Веднъж убити , сатанинските същества продължаваха да бъдат обстрелвани или млатени от озверелия мъж до такава степен, че телата им заприличваха на безформена пихтия вътрешности, плувнала в собствената си кръв. „Не може ли просто да ги убие и да ги зареже, Бога ми!”, рече си синеоката, докато сама очистваше няколко демона.”Между другото, по колко пъти на ден ми се полага регенерация?”, обърна се тя към ангела. „Нямаш никакви ограничения, а колкото до процеса на регенериране, той няма да оказва никакво вредно влияние върху жизнените ти функции.”, рече божественото създание. „Съмнявам се инфото ти да е вярно.”, замисли се Юля. „Всъщност, почти забравих, че си човек. Има една малка подробност. Както ти е известно, хората притежават аури, които наподобяват нещо средно между тези на демоните и ангелите. Проблемът е, че в случая аурата ти ограничава способността ти да се регенерираш.”, започна необикновеният й лектор. „Моля?!”, смути се синеоката. „Нека обясня.”, продължи той, „ Когато човек изпитва отрицателни чувства или е обсебен от лоши намерения, то въпросната дарба намалява ефективността си с почти 75%, защото в подобен момент човешката аура придобива излъчване с отрицателен характер поради наличието на недобри чувства и мисли и по този начин се доближава до модела на демоничната аура.” Без много да напряга логиката си, Юля прекъсна божествения професор и сама продължи мисълта му- „Значи, ако правилно съм разбрала, мога да използвам тази моя способност само когато съм спокойна, в добро настроение и с бистър ум, което ще рече, че нямам право да проявявам чувства като омраза, страх, гняв, завист и прочее. Но това не значи ли, че при наличието на обич, добронамереност, смелост и подобни, ще мога да увелича ефективността на регенерацията?” „Именно. Сега остава само да овладееш комбинацията между интелекта, чувствата и новите бойни техники.Освен това, можеш да развиеш способността си и в друга посока, но първо трябва да можеш да правиш това, което ти обясних, така че засега ще фокусираме вниманието ни върху тази комбинация. Удивява ме фактът, че схващаш със скорост, съперничеща с тази на светлината.”, похвали я ангелът. „Не, ти просто не си наясно с възможностите на човешкия интелект, но мисля, че учудването ти е нормална реакция, след като никога досега не си влизало в контакт с хора. И винаги ли общуваш по този начин? Напомняш ми на даскал по физика.”- рече му момичето. „Създадени сме научени. Имаме директен достъп до Висшето Информационно пространство.”, поясни крилатото, „Иначе си права- това е първата ми мисия на Земята. Наясно съм, че хората са посвоему интелигентни, но нямах понятие от начина им на разсъждение. Висшето Информационно пространство осигурява всякакъв тип данни, но комуникацията е средството, способно да потвърди впечатленията от тази информация.” „Достатъчно с разсъжденията и обясненията. Имам нужда да се съсредоточа изцяло върху битката. Все пак, какъв ще е смисълът от току- що наученото, ако не оцелея, за да го приложа?”
В действителност Юля се притесняваше от провеждането на тези мислени диалози по време на битка. Нямаше нищо против това, че божественият й другар споделяше всичко, което му бе на душата с нея, но считаше, че не сега му е времето. Отгатнал мислите й, ангелът й напомни, че тези разговори изобщо нямаше да отвлекат вниманието й, защото мислите им се разменяха за изключително нищожно време. Само досегашният им диалог бе протекъл в рамките на няколко стотни от секундата. Силата на мисълта определено надминаваше словестното общуване във всяко отношение и за пръв път от сливането насам Юля започна да осъзнава невероятната мощ на потока от мисли.
Синеоката продължи да води борбата, размишлявайки върху думите на крилатия си съюзник. Как точно можеше да развие новата си дарба в друга посока? Едва ли точно сега бе момента за решаване на главоблъсканици, но любопитството и стремежът към обогатяване на познанията надделя и младата жена, която беше авантюристка по душа, вече търсеше отговора. Предположенията се изреждаха едно след друго в ума й. Внезапно нишката на мисълта се скъса. Остра, пареща болка прониза хълбока й. Това беше същият хълбок, където Хоризон беше ранил синеоката. Момичето притисна болното място и се снижи, но се усети, че на земята не беше никак безопасно, затова, въпреки болката, Юля се издигна отново. „Какво става? Мислех, че мястото се е регенерирало. Какво да правя?”, реши да потърси тя съвет от ангела. „То се е регенерирало, само че... нещо не е наред.”, рече съществото.”Какво имаш предвид?” Синеоката не на шега се изплаши. „Намери безопасно място и ще се опитаме да разрешим проблема.”, посъветва я Божият пратеник.
Положението определено изгглеждаше сериозно, дори страшно за Юля. Трябваше да открие безопасно място, но къде? В момента момичето се намираше срещу прочутия хотел „Бернини”, недалече от Пияца Барберини. Всъщност това не беше същинският Ватикан, а част от Вечния град, който през годините на борба срещу демоничните армии се бе присъединил и станал част от Ватикана, за да си осигури неговата закрила. Истинският Ватикан стоеше все още непокътнат. „И неговият час наближава.”, помисли си момичето и, притиснало хълбока си, се отправи към Столицата на Католическата църква.
Разстоянието до Ватикана не беше малко. Бяха към 5- 6 километра, които Юля с мъка прелетя. Най- после съзря куполът на базиликата „Свети Петър”. „Това е мястото. Тук ще съм в безопасност.”, каза си Юля и кацна пред входа на храма.
Когато влезе в най- голямата катедрала в света, синеоката се натъкна на мъж, облечен в странни, нашарени с вертикални оранжеви, жълти и синьо- лилави раета дрехи. „Униформите, създадени по проект от самия Микеланджело.”, сети се синеоката. Застаналият срещу нея човек беше швейцарски гвардеец. Военният насочи алебардата си срещу посетителката.
- Fermati!!*- изкрещя гвардеецът при вида на необичайното крилато създание на входа на катедралата. Той заплашително размаха оръжието, но Юля не се изплаши и бавно и предпазливо пристъпи напред. Гвардеецът, виждащ за пръв път ангел, се стъписа и изпусна алебардата. С бързи и резки движения, той измъкна пистолет,рязко се отдръпна назад и стреля два пъти. Рефлексите на синеоката се задействаха, и въпреки болката в хълбока, тя намери сили да се прикрие с крилата си. Куршумите пробиха крилата.Юля не реагира. Не усещаше нищо, защото болката в хълбока й бе много по- жестока, отколкото тази от куршумите. Фениксът изчака няколко секунди. Пред очите на гвардееца засия неонова синя светлина, която покри раните на момичето. Само миг и кървавите отвори в крилата й изчезнаха пред погледа на смаяния военен. Вцепенен, той се закова на мястото си.Юля пристъпи към гвардееца и когато застана успоредно с него, се спря за момент и погледна в очите му. „Първичен страх и абсолютен ужас.”, помисли си синеоката и продължи към вътрешността.

*Спри!


The Dark Paladin

Сарканиус се спускаше по стълбите, внимавайки за някой капан. Не след дълго стъпалата свършиха и демонът се оказа пред масивна метална врата осветена за няколко лампи. До нея имаше табло с множество бутони и процеп за карта. Сарканиус коленичи и със сила заби меча си в земята. НЯколко руни светната и земята се разтресе. В миг от бронята му излязоха множество пипала които образуваха плътен щит около бившия генерал. Вибрациите се засилиха и Сарканиус усети как скалата под него се разцепи. Демонът прекъсна заклинанието и се изправи. Вратата беше полуотворена заради половинметровата цепнатина минаваща по нея. Сарканиус я хвана с две ръце и я доразтвори. Пристъпи и се оказа в голямо помещение, наподобяващо лаборатория. Десетина човека , вероятно екзорсисти се бяха наредили пред него въоръжени. Двама от тях започнаха да плетат някаква магия. Сарканиус не ги изчака да завършат, а активира поредната магия на меча. Руните заблестяха а около острието започнаха да припукват искри. Демонът замахна и светкавица се насочи съм екзорсистите, но не ги достигна. Невидимата бариера създадена от двата екзорсиста беше завършена. В този миг голямо количество магии се насочиха към него, но бронята го зашити от повечето. Една от тях обаче отскачайки от метала на бронята се пръсна на няколко лъча които се завъртяха на сто и осемдесет градуса и се забиха по тялото му, приплъзвайки се по бронята. Сарканиус започна да дими и да кашля кръв, но не загуби самообладание. Отскочи за да избегне следващата канонада от магии изамахна към най близкия си противник. Бариерата отново ги защити. Сарканиус насочи върха на острието си към бариерата и натисна. Отначало нямаше ефект, но в следващия миг поддаде. Демонът това и чакаше. Обезглави екзорсиста който го беше ранил и рани смъртно този до него. Тогава почувства остра болка в рамото. Двуостър нож, очевидно подсилен с магия стърчеше от него, а още няколко се бяха насочили към главата му. Той ги блокира. Тогава 2 пипала излязоха от бронята и минаха през телата на няколко човека нанизвайки ги като на шиш. Последните му противници се разколебаха за миг и това им костваше живота. С широк замах Сарканиус сложи край на живота им. Извади с ръмжене омагьосания нож от рамото си и се огледа. В стаята се намираха множество компютри. На малък олтар бяха поставени няколко меча. Демонът усети че са омагьосани. На стената отляво имаще нещо което привлече вниманието на бившия генерал. Две карти широки по три метра бяха окачени в дървени рамки. На едната пишеше "Рай" а на другата "Ад". Сарканиус онемя. Кога човшки същества бяха отишли в ада и се бяха завърнали живи. Нещо повече - картата показваше и най-малките подробности на преизподнята - дори тайни места за които някой демони не бяха и чували. Картата на Рая беше не по-малко детайлна. Сарканиус обиколи с поглед стаята, чудейки се какво още може да открие. И го забеляза. Под стъклен капак и висящ във въздуха чрез някаква магия стоеше един кристал. С размера на малък орех, това беше най-необикновеното нещо намиращо се в стаята. От повърхността му изизаха множество цветни лъчения, които се огъваха и се връщаха обратно с в кристала. В центъра му се намираше магическо ядро, което сякаш принадлежеше на друг свят, на друго измерение. И да искаше Саркаиус нямаше да може да го опише. Той се приближи и счупи стъклото и се насочи към кристала. Поколеба се за миг , след което смело го хвана в шепата си и го приближи към себе си. Демонът стоеше като омагьосан, съзерцавайки необикновения предмет. В този миг пред него се материализира златна нишка. Сарканиус разпозна в нея съобщение от Хоризон. Той насочи нишката към слепоочието си и мислите на Хоризон се изсипаха в неговия ум. Демонът разбра, че мисията е изпълнена и че беше време да тръгва. Прибра в себе си необикновения кристал и се затича нагоре по стълбите. На връщане по стълбите не срещна никого. Излезе от двореца и забеляза че около него се води ожесточена битка, но тя не го интересуваше. Разпери крила и излетя. От въздуха се виждаше целият град. Половината Ватикан беше обхванат от голям пожар. По улиците хора и демони се биеха с всичко което имаха. Битката беше в разгара си и нямаше изгледи скоро да приключи. Сарканиус си спомни съобщнието на Хоризон и се насочи в посоката където се намираше другия демон. На излизане от пределите на града забеляза няколко фигури летящи над по ожесточените сражения и ппедположи че това са ангелите които бяха слезли на Земята преди около месец и се зачуди какво правят те тук. След двадесетминутен полет наближи мястото и се снижи. За негово учудване обаче Хоризон не беше сам. На няколко мерта от него стоеше някакъв демон, очевидно тежко ранен. Бившият генерал се зачуди защо Хоризон го оставя жив. Хоризон от своя страна четеше книгата за която бяха дошли и в същото време изпълняваше сложни движения с пръстите си. Сарканиус кацна до него и попита:
- Какво става? Каква е онази развалина там?
- Първият ни последовател - каза лаконично Хоризон.
Сарканиус погледна учуден за секунда, след което реши да смени темата.
- Това ли е което ти трябваше?
- Почти - каза мрачно Хоризон. "Crystalisis" е запазена и текстът се чете но основната част на магията и я няма.
- Какво имаш в предвид? - учуди се Сарканиус.
- Последни горният ляв ъгъл.
Там страниците бяха изрязани и образуваха вдлъбнатина широка няколко сантимерта и стесняваща се надолу.
- Тук беше поставен стабилизатор. Сега го няма. Или е изгубен или се съхранява някъде във двореца. Ще се наложи да се върнем.
- Стабилизатор? - не разбра Сарканиус. -Някой е отрязал част от заклинание ли?
- Не, нишата си беше там. В нея се намираше стабилизаторът.
- И какво предсталява той все пак? - продължи нетърпеливо Сарканиус. Най-редкият кристал на света. Докато бях човек успях да се сдобия с него и чрез него направих изследването си.
Сарканиус си спомни за кристала който беше взел и продължи да разпитва:
- Как изглежда този кристал?
- Като го видиш ще го познаеш. Прекалено е уникален за да се сбърка. Но е бил взет.
Сарканиус се поколеба какво да стори, но след това бръкна в джоба си и извади находката си от подземната лаборатория. Очите на Хоризон се разшириха след което посегна да го вземе.
- Откъде го взе? - не можеше да повярва демонът.
- От една скрита стая в замъка. Няколко екзорсиста я бяха поставили като на изложба.
- Стабилизаторът - повтори Хоризон. Най-накрая - измя се гръмогласно той. - Аз владея Crystalisis! Сарканиус, свършихме си работата тук. Да се махаме.
В този момент ярка светлина заслепи Хоризон. В следващия той се видя във въздуха. И все пак усещата почва под себе си. " Какво е това" - помисли си той. "Да не би онзи двуглав демон да е виновен? Не, умственият му щит беше недокоснат. Какво тогава? "
В този момент забелза ръцете си - бяха човешки. "Значи все пак е видение. Но откъде ? От кого. Хоризон се спусна надолу към някакъв площад. "Ватиканът! Ангел ли ми праща това? Защо"


FaLc0

Жалки създания...Нима наистина мислеха, че Господ би одобрил постъпката им? Те, ангелите, принизени до нивото на жалки простосмъртни. Богохулство! Но сега, той, Атиеш - Аватар на Отмъщението, най-после бе свободен. Онзи наречен Хоризон, именно той потикна ангелите към подобно непростимо деяние...Именно той щеше да умре първи. Но демонът имаше могъщи съюзници. Да, той, Атиеш, бе усетил Кървавия пакт, чиято следа носеще Хоризон.
Защо тогава и той, Аватарът на Отмъщението, не си потърси съюзници? Да...изглежда все пак ще се наложи да прибегне до помоща на ангелите...Или поне до помоща на Падналият ангел...
"Луцифер, пристигам."

И той се понесе с шеметна скорост към портата към Ада в Тибет.

The Sick Dreamer

Битката вече обозримо беше към края си. Освободили се от смъртоносната схватка с бившия адски генерал Хоризон, Фениксите и екзорситите задружно и постепенно овладяха ситуацията във вътрешността на Вечния град и изтласкваха демоните към периферията. Много от тях, верни на своята скверна природа, се плашеха от неочакваната метежна сила на противниците си и сами побягваха в отстъпление към Ватиканската гора да дирят скривалище. Въпреки че ордите на Преизподнята вече не представляваха тази заплаха, която свиваше сърцето на всички в кулминацията на обсадата, все още бяха значителен брой и никой не смееше да си поеме въздух за почивка. Небесните войни, подсилвани от Ангелската енергия в тях, и армейците на Ватикана, облагородени с надежда от новите си чудати братя по оръжие, намираха нови и нови сили в борбата и виждаха скорошното си спасение.
Макро се намираше в най-горещата точка на сражението, съвсем близо до гордо пазещите доскоро, а сега сринати, стени на укреплението. Той беше в постоянно движение - създаваше защитни обръчи, мяташе огнени кълба и изпепеляваше с мълниевидни залпове. Близо до себе си виждаше или усещаше присътвието на другарите си, но беше дотолкова погълнат в атака и защита, че не можеше да си каже нищо с тях; поради това и все още беше в неведение какво беше станало с Хоризон и Сарканиус. Молеше се загадъчното изчезване на последния, спасило го от почти сигурна гибел, да не бе донесло по-страшна беда.
Беше отдал част от разума си на размишления дали има възможност да се свърже по някакъв начин с Виктор, най-малкото за да получи информация, която - кой знае - може би щеше да е от критично значение в този момент. Къде ли беше той, защо не се биеше на предната линия? Може би помагаше в изтласкването на демоните от другата страна на града? Там трябваше да е. Или може би беше в лудешко гонение на Хоризон, или Сарканиус, или някой още по-страшен враг, докаран от чедата на Ада? Сигурен беше обаче, че той бе жив. Ако нещо се бе случило с него, щеше да го усети. Поне това беше някакво успокоение...
В този момент нещо трепна в мъжът и го изкара от размишленията, насочвайки вниманието му в друга посока. Той разпери ръце и се издигна на 10 метра над земята, отправяйки поглед назад, към цетралните части на Вечния град. Там съзря източникът на дисбаланс във възприятията му – Виктор, понесъл се в бляскав полет към сражението, следван от окрилена млада жена – Алекса. „Той е тук, Аристофан!” – възкликна с радост към Небесното създание в себе си екзорсистът.
Фениксът улови погледа му и за части от секундата му каза телепатично, че нямат време за губене. Той и Алекса не забавиха полета си, но наближавайки се снижиха и забиха като куршуми в противниковите редици, посичайки в яростна атака последните останали Нечисти. Макро, от своя страна, също се върна в схватката, заделяйки обаче отново кътче от съзнанието си, за да изтреля мислено въпросите, които го терзаеха. Виктор веднага му разказа как така и не е открил Хоризон, но как е усетил огромен емоционален дисбаланс и е видял непознато чудовищно създание, многократно по-страшно и силно от обикновен демон, почти да убива бившия генерал, който на свой ред се стопил в нищото в отчаяно бягство. След това мъжът преценил, че Ангелско приствие е било необходимо и на другия фронт и прекарал там доста време, докато отблъснат нашествениците докрай. На това място го намерила и Алекса, носеща му новини за Хоризон, които, за съжаление, вече знаел. Приятелят му пък го информира за смъртта на Папата. Той усети болката на Виктор при приемане на бруталните спомени от поругаващата екзекуция, придружени с тези от битката между него и демона след това и мистериозното бягство в края. Можеше да почувства как съмнението и объркването полазват в сърцето на Феникса и, обгрижвайки го, му дават и мотивация да изгонят вражите батальони час по-скоро, за да разкрият енигмата.

Скоро и последните демони бяха посечени или принудени да потърсят спасение в отстъпление. Виктор и Макро, без да губят миг, се отправиха към Ватиканския палат да разнищят случката.

- Къде отиват тези двамата така веднага?? – възкликна Иван.
- Така е, братле – веднага отговори Кери, - нямат търпение хората и при първа възможност отиват да излеят насъбралото се напрежение... един върху друг.
В този миг един кинжал прелетя със светаквична скорост пред лицето на Кери, отнасяйки кичур от косата му. Рееща се във въздуха зад него, Алекса го гледаше гневно. Мъжът предизвикателно й изкрещя, че следващия път можела да му отнесе носа, но тя не отговори, само го изгледа с разочарование. Очите на Кери неочаквано изгубиха дързостта си, която за миг бе изместена от колебание, но бързо се върнаха към нея и той уверено заяви:
- Приемаш нещата твърде насериозно.
След което се обърна към Иван:
- А къде по дяволите е Юля?!


IvanHelsing

Повечето демони бяха избити и някои се бяха разбягали в страх, но някои продължаваха да се бият все по-настървено. Повечето измираха лесно, но някои създаваха истински проблеми.

След което Кери се обърна към Иван:
- А къде по дяволите е Юля?!
- Не съм й бавачка, бе, не мога да коля демони и да се грижа за неразумнио деца - тези думи бяха последвани от небрежно вдигната алебарда, врязала се в лицето на някакъв нахален демон. - Какво ще кажете да ги поразчистим, и после да я търсим? Ще е по-чисто.
С тези думи екзорсиста се запъти към малкото незавършени битки. Посече няколко по-слаби демона, а Кери и Алекса зад него съшо убиваха всичко, което виждаха.
Пред тях десетина екзорсиста се биеха с един единствен демон, който с лекота отбиваше атаките им и от време на време заколваше някой. Иван изчезна от погледите на фениските зад гърба му и те се сетиха какво е намислил, като се издигнаха във въздуха над мелето. После с единичен залп направиха демона на решето - някаква алебарда, която завършваше с двуметров човек изникна от земята под него, а отгре заваляха ками и куршуми.
-Я, демон на шиш - подметна Кери и се приземи. - Е, това ли бяха всички?
И тогава се чу женски писък. Всички се запътиха натам, като ангелите първи стигнаха до източника му - жена, най-вероятно от екзорсистите, беше обградена от десетина демона. Ударната група идиоти* започнаха да ги избиват, което не беше особено трудно. Иван се запъти към жената, която всеки момент щеше да бъде заклана, изядена или каквото там беше решил демона. Алебардата му полетя и се заби в главата на нечистата гадина, но тогава стана нещо странно. Нещо затегли ръката на екзорсиста към жената, която бяха спасили - щеше всеки момент да я убие. Задърпа оръжието си, но то не го слушаше. Накрая успя с невероятно усилие да спре атаката си на сантиметри от нея:
-Бягай, не знам какво става с оръжието ми, но бягай ако не искаш да го видиш по-отблизо.
Тя се претърколи бързо назад и се отдалечи. Тогава екзорсиста пусна алебардата си, тъй като му беше трудно да я задържи. Тя се заби право в земята, а Тсирхитна изруга. Хелзинг извади дълбоко забилото се оръжие.
-Ей, трябва да го поправиш това - вметна Кери.
Върнаха се при основната битка, която окончателно беше свършила.

* - Което ще рече Кери. С него бяха и Иван и Алекса


BEWD

Внезапно военният се затича, за да й препречи пътя, но младата жена не му обърна внимание и колиничи пред статуята на Богородица, намираща се в ляво от нея. Момичето, което все още притискаше болния хълбок, изтегли ръката си от него и се прекръсти пред образа на Божията майка.
Гвардеецът стоеше като ударен от гръм. Явно крилатото създание нямаше намерение да му отнеме живота и да осквернява храма. С бавни стъпки мъжът се запъти към входа. Щеше да остави необичайната посетителка в базиликата. Би било грях да прекъсне молитвата на което и да е същество, почитащо Твореца.
Когато стигна до молещата се, коленичила с гръб към него, той се спря, за да й хвърли последен поглед. Ненадейно, момичето обърна към него сините си, пълни с благодарност очи.
- Grazie.*- промълви Юля и отново отправи поглед към Девата.
След няколко секунди остана сама в базиликата. Синеоката отново положи ръка на болното място и се отправи към купола на Микеланджело в централната част на храма. Може би щеше да е последната посетителка, която го вижда.
Вървейки към центъра на катедралата, Юля се натъкна на надписът “Sepulcrum Sancti Petri Apostoli”, разположен над един от многото входове, водещи към отделните сектори на храма. Със скромните си познания по латински, синеоката разчете написаното и разбра, че това е входът, водещ към гроба на самия Свети Петър и на много други светци. Знаеше, че не е редно да слиза в подземието на базиликата, затова продължи пътя си към централната част на катедралата. Болката вече ставаше непоносима и момичето разтърка хълбока си, с надеждата, че масажът ще я облекчи.
Когато се озова под купола на Микеланджело, младата жена буквално се свлече на пода. Леко повдигна тъмнозелената блуза и впи поглед в болното място. На хълбока й стоеше отпечатана като от жигосване обърната пентаграма. Клеймото сияеше в огненочервена светлина. Тъмнолилавите му нюанси го обграждаха от всички страни и не позволяваха на неоновите сини ивици да го обгърнат. На Юля започна да й се вие свят.
- Какво значи това?- изстена тя и докосна незаздравяващия белег с ръка.- Възможно ли е наистина да е от демона?
„Предупредих те да не се поддаваш на жаждата за отмъщение. Способностите ти още не са напълно развити, а ти вече влизаш в бой с елита на демоничната армия. Не мога да залича белега. Явно ще трябва да изтърпиш последиците.”, укори я ангелът и безсилен, се оттегли в един ъгъл на нейното съзнание. Юля, която умаломощена, бе застанала на колене под купола, усети как последните й сили я напущаха. Тя долови студенината на мраморния под на катедралата, който постепенно обгърна падащото й тяло. Но отказваше да се предаде. Синеоката отново се изправи и то светкавично. Това обаче влоши състоянието й. И тя го разбра на мига- отнякъде се появи образът на майка й, която усмихната , се приближи до синеоката, протягайки ръка към нейната. Но преди да успее да я докосне, привидението изчезна. „ Халюцинация!”, изплаши се момичето. Ала не беше само една- след привидението на майка си, тя зърна изчезващата зад блясъка на свещите сянка на Виктор, след което чу заглъхващите стъпки на баща си. Между две мраморни статуи Иван Хелзинг бе сграбчил един демон за врата, Алекса си играеше с пламъчето на закачено с връв за тавана кандило, а най- добрият приятел на синеоката безучастно ги наблюдаваше. След това картината се смени с друга, също толкова изпълнена с образи от миналото, колкото и предходната.
Изпаднала в ужас и отчаяние, Юля отново легна на земята. Погледна нагоре към купола, след това се взря в мраморния под, на който лежеше. Беше наясно, че мощите на Свети Петър са точно под нея.
- Моля те, помогни ми.- прошепна тя, и унасяйки се, се обърна към входната врата на катедралата. Вече затваряща очи, синеоката видя как Кери влиза в базиликата. „Ето ТОВА вече е халюцинация.”, рече си момичето, защото беше разбрала, че Кери изпитва някакъв необясним страх да влиза в храмове. Юля знаеше, че привидението щеше да изчезне, затова отвърна поглед и отново притисна сияещото клеймо. След по- малко от минута окончателно загуби съзнание.

Renji-san

Ренджи беше дочул за водената битка и побърза да отиде на мястото,където е тя.Той беше чул за момиче,чието описание приличаше на неговата стара приятелка Юля.Когато пристигна на мястото видя,че битката скоро ще свърши.Той Реши да не се включва,освен ако не е крайно наложително.Обикаляйки той имаше странно чуство което го водеше на някъде,но къде и той не знаеше.Избягваше ненужните битки,тъй като не му се занимаваше и не искаше да си губи времето.Известно време се лута насам,накрая достигна до някаква базилика.Вътрешното му чуство му казваше да влезе вътре.
-Странно до сега не съм се чуствал така-промърмори си Ренж под носа,след което влезе вътре.Той продължи навътре и след известно време съзря фигура,която лежеше на пода.Ренджи се почуства странно,след което се затича.Когато се приближи достатъчно съзря момиче.В първия миг като го съзря Ренджи имаше чуството,че го познава.Когато се вгледа в съзнанието му изплува образът на Юля.
-Дали това не е тя...- се запита той.Като огледа по-добре момичето Ренджи видя,че то се държеше за хълбука.В този момент Ренджи отново се почуства странно,усети влиянието на злото,което идваше от момичето.
-Не може тя самата да е зла-си помисли той,след което махна ръката и от хълбука и съзря обърната пентаграма,което сияеше по необичаен начин.Ренджи беше чувал не веднъж за всевъзможни магии и проклятия,описанията на някой се доближаваха до това което беше на хълбука на момичето.Без да се бави Ренджи приближи момичето до себе си,свали ръкавиците си,след което направи някакви символи с ръцете,които бяха последвани от `Gureeto Chiyu Kyuutai`* след като изрече последната дума над момичето се образуваха няколко сияещи орба,които се сляха в един по-голям.С едно движение на ръката Ренджи приближи орба до мястото на клеймото.Орба засия,от него започнаха да падат малки снопове лъчи към клеймото.Не след дълго сиянието на обърнатият пентаграм започна да отслабва.Ренджи се беше отдръпнал малко и чакаше да види дали ще може да помогне на момичето.През малки периоди от време той пускаше отново по 1 орб ,тъй като виждаше,че от това имаше ефект и може би щеше да почогне на момичето.След около час-час и половина прекарани така,Ренджи забеляза,че около мястото проблясваха и някакви други неонови нишки.Той направи поредният орб,след което седна до момичето,затвори очите си и и се отпусна.Така той си възтановяваше силите или избистряше ума си.

*Gureeto Chiyu Kyuutai - в превод от японски Great Healing Orb


The Dark Paladin

Луцифер седеше на камнния си трон по средата на огромна зала, чийто тажан не се виждаше. Обиконвен човек не би видял нищо от непрогледния мрак, но демоните виждаха в марака почти като през деня. Господарят на демоните беше ядосан. Конниците на Апокалипсиса не можеха да открият дезертиралите генерали. Те усещаха аурата им, водеха се от нея, но нещо им пречеше. Дяволът се опасяваше и от още нещо. Опасяваше се от самите Конници. Дали щяха да му се изплъзнат от контрол както преди 3000 години? Конниците със своята мощ бяха заплаха за целостта на Вселената и не биваше да бъдат оставяни без контрол. Увлечен в тези мисли, дяволът почти се стресна когато пред него коленичи някакъв низш демон, треперещ от страх.
- Какво има? Защо ме безпокоиш?- попита Луцифер.
- Простете, господарю, но нещо се опитва на навлезе във владенията ви. Цербер е тежко ранен. Не може да удържи съществото.
- Цербер не може да го удържи? Да не би Конниците да са се разбунтували? Кое същество може да го победи? - Въпросите навлизаха в ума на Дявола, без да получат отговор. - Свободен си - каза той. Никой да не влиза в тронната зала, без мое позволение.
Веднага след като демонът напусна, Луцифер се изправи и изпълни някакво заклинание. По пода се появиха множество руни, които сякаш кървяха. Когато беше готов, той докосна една от тях и започна да търси съзнанието на натрапника. Не му беше трудно да го открие. Съществото беше уникално. Не му беше трудно и да осъществи контакт с него.
- Какво целиш? - попита спокойно той.
- Луцифер? - каза спокойно съществото. -Трябва да говоря с теб.
- Не трябва да унищожаваш армията ми за тази цел. Ще бъдеш допуснат до мен. Само не си помисляй, че можеш да ми навредиш. Ако опиташ, ще се простиш с живота си.
- Не съм дошъл да те убия.
Това беше состатъчно за Дявола. Той прекъсна връзката със съществото и потърси съзнанието на Харон.
- Харон, нареди на пазачите да допуснат съществото. Заинтригуван съм какво иска от мен.
- Слушам, господарю.
Луцифер отново седна на трона си. Щеше да отнеме поне един ден на съществото да стигне до Черната Крепост. Дотогава щеше да се замеме с проблема наречен Кръвният Пакт.


BEWD

Юля отвори очи. Пареща болка светкавично и за миг обхвана тялото й. След секунда отмина също толкова бързо, както бе дошла. Момичето предпазливо се изправи. Виждаше размазано и замъглено. Потърка очи, но и това не помогна. Беше принудена да седне и да изчака, докато й поотмине. Днес определено не беше от най- хубавите дни в живота й- вече за втори път бе изгубила съзнание, а се сражаваха вече няколко дена почти без паузи. Тъй като не виждаше, Юля напрегна слуха си- яростните бойни викове навън сякаш бяха спрели. Изглежда битката бе свършила и демоните бяха отблъснати, поне засега. Друг звук не се долавяше.
Момичето различаваше светлите от тъмните обекти, но това не бе достатъчно. От светлината, процеждаща се през многоцветните прозорци на катедралата, Юля установи, че беше залез слънце. Беше пропуснала немалка част от сражението, но поне бе жива. Надяваше се Фениксите и екзорсистите да са дали възможно най- малък брой жертви. Откакто започна войната, младата жена толкова пъти бе ставала свидетелка на какви ли не видове смърт, но още я задушаваха мъката и страданието при вида на кръв и безжизнени тела. Едно от малкото неща, за които копнееше, бе успешен и скорошен край на Третата световна, ето защо и сега изпитваше безпокойство при мисълта, че много хора се бяха жертвали, а още нищо не бе постигнато.
Зрението на Юля започна да се прояснява и тя заогледа из катедралата, която вече попиваше огненочервените снопове на южното, топло италианско слънце. Новото, което младата жена видя насред обляния от лъчите храм, я накара да се закове на място- недалеч от нея стоеше млад мъж, чието лице, озарено от ласките на Хелиос, много напомняше лика на стар познайник. Момичето не бе сигурно дали това не е поредната халюцинация, но образът изглеждаше толкова жив, че тя пристъпи напред. Човекът пред нея не изчезна. Седеше си така, както само допреди момент. Още една крачка... Юля сякаш се намираше на границата между реалността и илюзията и това я побъркваше. Вече бе толкова близо до него, че можеше да го докосне... и тя протегна ръка.
Мъжът не беше плод на халюцинация. Бе заел странна позиция и приличаше на заспал. Дори не усети ръката, която допря неговата. Юля се отдръпна като опарена. Обиколи го. След това закрачи в обратен ход и отново го огледа от всички страни. Ръцете й затрепераха. Цялото й същество се сгърчи от радост. Момичето не издържа на цунамито от хаотични чувства, което я заля, и се хвърли в обятията на младия мъж.
- Ренджи!- извика тя и гласът й изпълни храма. Въпросният Ренджи, който най- спокойно медитираше в очакване на събуждането на момичето, ненадейно беше връхлетян от бурните прегръдки на своята приятелка. Откъснат от медитацията си, мъжът не бе в състояние да реагира и загуби равновесие, при което той и Юля се сгромолясаха на пода. Синеоката бе обвила ръцете си толкова здраво около врата му, че Ренджи имаше чувството как всеки момент щеше да откъсне главата му. Това, разбира се, не се случи. Момичето го пусна и го изчака да си поеме дъх.
- Това наистина си ти.- усмихна се тя.- Променил си се.
- Сигурно е така.Не съм преставал да вярвам, че си се спасила.- отвърна мъжът и се ослуша.- Май битката е свършила. Хайде да си вървим у дома!

TearsDontFall

Улиците на града, който доскоро бе най-чистото и хармонично място в света, сега бяха променени до неузнаваемост. Накъдето и да се огледа човек имаше трупове, трупове на демони и хора, които просто бяха проснати на земята във всевъзможни пози, повечето от който биха били дори комични, ако труповете не бяха подгизнали от кръв. "Тъжна картинка, толкова много глупаци, недокосвали оръжие или жена... или мъж, все пак трябва да сме толерантни към недоориентираните млади.", помисли си Кери и иронична усмивка грейна на лицето му. "Ти... нямам думи, само егоцентрично и самовлюбено извинение за същество може да мисли за такива неща.", отбеляза с яд в гласа си Кабниел. "За твое сведение, кокошко, всеки човек има такива мисли, самоче докато повечето се страхуват от тях, аз ги приемам. Да не мислиш, че нашата кинжалозабиваща и мъжепомилаща девица не си ме е представяла само по оръжие? Или че Виктор не е искал да дерне ризата на Макро и да изрази силата на мъжката любов публично? Няма такова нещо, просто подтиснати импулси.". Кери усети възмущение у ангела. "Според мен само първично животно като тебе може да дава воля на мисълта си така...", отвърна Кабниел. "Абе твойта глава е по-дебела и от Алексината, която вероятно все още живее с илюзията, че Виктор се пази за брак. Хората са първични. А ти си бъдеща "патица гуан-донг", такаче просто млъкни и не ме занимавай повече." Крилата на Кери се разпериха и той полетя нависоко, направи няколко завъртания около площада, на който беше допреди минути и полетя към покрива на катедралата. Приземи се върху купола, излегна се и огледа улиците на града. Кръвта беше навсякъде, толкова червена, че контрастираше на абсолютно всичко наоколо. Имаше раздвижване от страна на оцелелите. Някои седяха и оплакваха загубените си близки, други бяха толкова пребледнели от уплаха или отвращение от разпилените наоколо карантии, че изглеждаха сякаш ще припаднат всеки момент. Имаше и такива, които започваха да се грижат за труповете, които по-късно щаха да бъдат изгорени. "Колко ли от Клана са оцелели?", замисли се Кери. "За Алекса и арБалеТиста, както и за хомо-двойката ни знам, а най-вероятно Юля е в някоя църква. Хмм, предполагам, че щом ядрото е оцеляло, другите нямат значение." отбеляза той.


The Sick Dreamer

Валеше като из ведро. Монотонното барабанене на водните струи, прекъсващи своя лудешки полет врязвайки се в покривите на Ватиканските сдания и улици, потапяше града в меланхолия. Периодично разкъсващите оловносивото небе мълнии отекваха някак глухо и допринасяха за тягостното настроение.
Пред катедралата Свети Петър, намираща се в самото сърце на почти незасегнатия Вечен град, се беше събрало стълпотворение от хора, пазено от пороя от невидим магически купол. Това бяха оцелелите жители и войници, кардиналите, експресно пристигнали официални гости и близки на загиналите, и най-сетне Фениските и Екзорсистите.
Тези две групи вече бяха станали едно, те не усещаха разлика в идентичността на другарите си, дошли отдалече. Единствено езикът им създаваше някои дребни пречки, но иначе тези мъже и жени бяха преживели две големи и страшни битки заедно, в които всички бяха загубили много приятели, а сами бяха защитавали патрньорите си от другата групировка с риск за живота си.
Присъстващите бяха насядали на две редици дълги пейки, наредени като в черква. Небесните войни бяха заели една такава пейка на първия ред като оказали най-голяма помощ в кървавото сражение, продължило три денонощия и завършило едва на предния ден. Най в края неспокойно беше седнал Кери, наложил си да не шуми и разваля траурната тишина; до него, облегнал се на алебардата си и за бил поглед в земята, беше Иван; от лявата му страна стоеше Пък и още две млади момчета, а до тях Алекса и Юля бяха допрели глави една до друга, ронейки тихи сълзи; до Юля някак неловко седеше Ренджи, а края на пейката беше зает от двамата капитани – Виктор и Макро - и двамата отправили очи напред.
Макро слушаше говорещия зад малък импровизиран олтар кардинал в лилава мантия, а Виктор беше вперил невиждащ поглед в огромната покрита с грамаден жълто-бял Ватикански флаг фигура недалеч зад свещеника. Между светия отец и струпаните на купчина мъртви тела на загиналите се намираше един голям затворен саркофаг, обсипан с всевъзможни украси, пресъздаващи Библейски мотиви. Смъртното ложе на починалият Папа.
Кардиналът спря да говори и наведе глава. Сред дошлите да кажат последно сбогом зазвуча тъжна погребална музика и всички последваха примера на пастора. След около минута тягостни тонове могилата с мъртви тела се запали сякаш от само себе си в буен ален огън. Тук-таме се чуваха хлипове и сподавени възклицания на майки, даващи жлъчен реквием на синовете си, умрели за спасяването на Града, за чиято отбрана се бяха клели да служат. Мъката беше смазваща и почти физически осезаема, дори Кери гледаше в земята с каменно изражение.
Скоро церемонията бе свършила и присъстващите се закачваха в един автобус, който щеше да ги отведе до един палат наблизо, където погребалният обед щеше да се състои. Масивният саркофаг на Папата, направляван от един възрастен и изпит мъж отстрани, се издигна на няколко сантиметра над земята и бавно залетя към катедралата „Свети Петър”, където покойникът щеше да намери последния си дом. Тъжният дъжд все още тътнеше и миеше окървавените улици, а могилата от безжизнени воини гореше ли, гореше...


IvanHelsing

Погребалния обед започна скоро след това, но каточели на никой не му се ядеше. Кардинала говореше нещо, но Иван не го слушаше - какъв беш смисъла? Толкова хора бяха измрели, неговите приятели, единственото му истинско семейство. Бяха го учили да не изпитва чувства, да бъде твърд като скала. Но просто не можеше да се сдържи - толкова смърт, такава разруха... Днес щеше да пие - за пръв и последен път в живота си. Щеше да изкара всичките ненужни емоции, щеше да тъгува колкото за цял живот и след това щеше да отмъсти. Не знаеше как, не знаеше кога, но щеше да отмъсти. После погледна Фениксите. Ако не бяха те, демоните със сигурност щяха да пометат града и там да не остане никой. Той, както и останалите оцелели, им дължеше живота си. Разбираше, че единственото разумно решение е заедно с малкото оцелели екзорсиста да се присъединят към тях, знаеше и че така ще стане, но знаеше и че много от тях, както и той самият, най-вероятно нямаше да оцелеят. Тогава започна да пие - не докосна храната, но не се размина с алкохола. Надяваше се той да заглуши писъците в главата му*.
Тогава в залата влетя някакъв човечец, който екзорсистите разпознаха като "един от лабораторията". Той запелтечи:
-Книгата я н-н-няма!
-Коя книга? - Попита Кардинала.
-Крист-т-талис! Д-д-демонит-те са я задигнали!
-Но за какво им е на тях, тя е просто стара безпоелзна книга - отговори Кардинала объркано. Горе-долу тогава алкохола в кръвта на Иван започна да действа.
-Просто стара безполезна книга ли? - изкрещя - Да не се опитвате да криете тайните на Ватикана? Нима все още не разбирате, че ако не ги разкриете може да не остане Ватикан!
Кардинала го погледна раздразнено, изглежда мислеше:
-Може би си прав... Марко, разкажи за книгата. Няма какво да губим.
-Книгата, най-просто казано, е пътеводител за Ада - отговори Марко. - Сама по себе си не е чак толкова ценна, но с нея имаше и един много рядък кристал - стабилизатор. Той има свойството да превръща елементите в кристал.
-Но това не означава ли, че ако го е взел демона, който се опита да ме убие, той може - започна Юля...
-Да, може да превърне огъня в кристал, и след това отново в огън - довърши вместо нея Марко. - Това го прави още по-опасен отколкото преди. Не мисля, че някой нормален човек, дори че някой ангел може да го победи с такова могъщество.

*Които дори не бяха причинени от демона. Поне не всичките.

Renji-san

Въпреки че не знаеше какво толкова е станало и не беше в час,а и не го интересуваше кой знае колко,след думите -...може да превърне огъня в кристал, и след това отново в огън...-от страна на Марко,Ренджи се заинтригува и за единт миг се появи при Марко и Юля
-Я повтори какво каза преди малко за тази книга,елементи и тристали-обърна се Ренджи към Марко,който от своя страна малко се намръщи в знак на недоволство,но все пак повтори на бързо най-важното.Ренджи се заинтригува още повече.В главата му започнаха да се въртят странни мисли.От учителите си той бе чувал за това умение,но не беше предполагал,че може би ще срещне някой,който го владее.В следващият момент лицето му бе придобило изражението на човек,който няма търпение нещо да се случи
-Супер,супер,супер...-започна да вика Ренджи и очите му заблестяха по особен начин,но радоста му продължи не повече от десетина секунди,защото бе сръчкан от Юля,за да се осъзнае
-И какво му е толкова хубавото на това.Не разбираш ли какво може да стане-го смъмри Марко.От своя страна Ренжи се нацупи,тъй като му бяха прекъснали кефа.
-Добре,добре...много е лошо.О,не ще дойде краят на света...свършено е с нас-отвърна с ирония той.На другите тези думи не им се понравиха много много.
-Ти,който идваш от никъде,който никой не знае защо просто не млъкнек-отвърна Марко и замахна да удари Ренжи,не му беше трудно да се предпази.
-Хей,ти сега какво с въздуха ли ще се биеш от яд -отвърна Ренжи,като се подхилкваше- бавен си приятелю,бавен.
След това Ренжи изчезна в миг,а около Юля и Марко се разнесе само черно-лилав прах.
-Хах...не си е променил характера въобще...-отвърна Юля и кимна с глава.


The Dark Paladin

Алпите не бяха приятно място през зимата, дори за демони. Членовете на кръвния пакт следвани от Анатас, си проправяха път през виелицата. Дори горещината излъчвана от Хоризон не беше достатъчна за да спре режещия вятър. Бяха изминали три дни откакто напуснаха Рим, и в момента единствената им задача беше да се крият докато решат какво да правят. Хоризон беше казал на Сарканиус на Конниците, и това не зарадва бившия генерал. Двамата още се съмняваха дали могат да победят дори едно от Въплъщенията на Злото. Затова решението им беше за момента да се покрият. По едно време Сарканиус забеляза село в далечината. Решиха вместо да го заобикалят да останат да нощуват в долината преди него. Намериха един заслон и спряха до него. Сарканиус не се доверяваше на Анатас и в момента той ве беше настанил на двайсетина метра от него. Сарканиус се облегна на стената и се загледа в селото. През това време Хоризон се отдалечи от лагера за да експериментира с новата си придобивка. Кристалът беше поставен в метална скоба,захваната за дясната му ръка от външната страна. Демонът си припомни необходимите действия описани с книгата и стисна в юмрук лявата си ръка. Огънят по нея внезапно се разгоря. Хоризон усети силата на кристала по ръката си и бавно я доближи до огъня. В този момент експлозия разтресе планината, и Хоризон беше изхвърлен на двадесет метра във въздуха приземявайки се върху купчина ръбести камъни. Демонът беше целият в кръв. Изправи се с мъка. Реши да опита отново. Беше готов на всичко за още сила. Огънят се разгоря дори по силно от първият път. Демонът насочи пръстите си към него и се концентрира максимално. Този път се получи. В началото беше малко кристалче, но то започна бавно да расте и след минута си имаше кристал голявм колкото него. Той разбира се беше безполезен, но това беше само началото. С времето това щеше да се превърне в най-мощното му оръжие. Може би дори Конниците нямаше да могат да го спрат.


BEWD

Фениксите и екзорсистите си бяха намерили нови квартири в генералния щаб на папската гвардия, намиращ се на защитено място във Ватиканската гора и почти изцяло заобиколен от скали, които го правеха незабележим.Само от едно място, където между скалите се бе образувал процеп, можеше да се влиза и излиза, така че бяха достатъчни максимум двама души, които да стоят вечер на пост и да следят за безопасността на останалите бойци.
Откакто се бяха преместили на новото място, Фениксите и екзорсистите вече разнищваха въпроса около проблема за откраднатия кристал и изгорената Ватиканска библиотека. От друга страна Ренджи не се беше появявал в щаба от 4 дена. Отсъствието му хвърляше съмнение върху войните- дали новакът, научил за изчезването на кристала и книгата, не е шпионин на демоните, който предоставя информация на противниковия лагер? Разбира се, Юля не вярваше на това, което бойците коментираха около нейния другар. Тя знаеше, че Ренджи определено има основателни причини да потърси усамотение. Тъй като синеоката го познаваше достатъчно добре, вече очакваше вести от него. Очакванията й не се оказаха напразни- на петия ден сутринта Виктор й даде малък пощенски плик.
- Твоят човек профуча много бързо край мен. Едва си пое дъх, за да ми каже да ти го предам, и отново се запиля нанякъде. –обясни лидерът и се оттегли по свои си дела. Младата жена бързо разпечата плика. Притеснението в нея нарастна, когато узна съдържанието му. Ренджи настояваше за среща още същата вечер и то посред нощ. Явно наистина проблемът не търпеше отлагане. За капак на всичко Виктор бе дал заповед никой да не напуска щаба до второ нареждане. Беше сигурно, че тази вечер ще се охранява само от един човек, но кой щеше да бъде на пост и как щеше да премине тя, без да я забележат? Това обаче не бе от голямо значение за синеоката- важно беше, че вечерта напредваше. Време бе да се действа.
Скрита под наметалото на вечерния мрак, Юля вече беше заела позицията си. Гъстата зеленина и тъмнината, които я обгръщаха, съвсем не й пречеха да следи обстановката. Скоро се появи пазачът. По телосложението му момичето разбра , че е мъж. Тиха като дива котка, дебнеща жертвата си, младата жена се промуши между клонките и безшумно се приближи към охранителя. „По дяволите, това е Кери!”, разпозна го синеоката. Знаеше, че е безсмислено да се крие- той скоро щеше да я усети. Трябваше бързо и навреме да предприеме нещо. Тогава, бавно и спокойно, Юля излезе от прикритието си и учтиво поздрави пазещия.
- Охоо, захарче, дошла си да видиш добрия стар Кери? Или може би си дошла за повече от гледане?- започна мъжът при вида на момичето. Синеоката, от своя страна, не обърна внимание на закачката и започна направо:
- Реших да се поразходя. Надявам се нямаш нищо против да направя едно кръгче в гората.
- Бих ти предложил да се помотаем двамцата, ама после оная кисела краставица Виктор ще ми отреже главата, ако напусна поста си и ни нападнат.- намигна той и перверзно се усмихна. Изобщо не се досещаше, че е попаднал в капана на Юля.
- Добре тогава.- привидно се примири синеоката. Приближи се много близо до Кери, даже прекалено близо. После протегна ръка и я прокара зад тила на младежа.
- К-какво правиш?- едва изрече той. Внезапно милото изражение на Юля се замени с дяволита усмивка и Кери разбра грешката си. Преди да се откопчи от ръцете на синеоката, тя подпъхна пръст под черепа на мъжа. Само за секунда и Кери се строполи на земята, потънал в дълбок сън. Юля знаеше, че има на разположение двайсетина минути.
Един бърз полет и синеоката се озова на мястото на срещата.
- Възникна проблем.- без да се бави, подхвана Ренджи.- Преди няколко вечери…в Тибет… убили са учителите ми! Усетих го!! Шибаните копелета са избили тези святи хора!!
Гласът му прозвуча по- страшно и от рев на върколак при пълнолуние. Юля мълчаливо го гледаше и не знаеше какво да му каже.
- Върви в щаба, Юля. Аз ще те взема със себе си, ще те оставя на безопасно място. След това ще отмъстя на онази паплач!
- Ренджи, трябва да остана в Клана. Те имат нужда от мен. Освен това отмъщението ще те съсипе още повече. Откажи се от тази идея.
- Съгласен съм да се откажа, но ти трябва да напуснеш Клана. Знам, че искаш да помогнеш с каквото можеш, но не си струва да загубиш живота си заради хора, които не познаваш.
- Нищо няма да ми стане. С помощта на ангелските сили ще победим.
- Ще те убият! Демоните са мръсни гадове! Дори моите учители не са могли да се справят с тях! Все пак, ти си решаваш. Не мога да те спра, но ако се откажеш от съдбата си на войн, ще се откажа и аз. Обещавам.
- А ако ли не?
- Тогава ще тръгна по пътя на отмъстителя. Ако се справя със задачата си, ще се присъединя отново към Клана. Както виждаш, предстои ти да решиш съдбите и на двама ни. Съветвам те да се върнеш в щаба и да помислиш върху въпроса. Когато си готова с отговора, знаеш къде да ме намериш. Аз ще съм тук всяка вечер по това време и ще те чакам.
С тези думи срещата им бе приключила. Юля можеше да си върви. Нейното решение щеше да определи дали пътищата им да се разделят. Предстояха тежки часове на размисъл.

Иван лежеше на някакво легло. Беше му късо с половин метър и беше изключително твърдо, но той не обърна внимание на тези дребни детайли. Главата го цепеше, виждаше раздвоено и чуваше странни неща. Алкохола не му действаше добре, или поне той така мислеше. Алкохола наистина помагаше, но истинския проблем беше съвсем друг - една гад, загнездена дълбоко в мозъка му, която се опитваше да го накара да избие всички не-демони. Тогава пред очите на екзорсиста се появи странна светлина, която променяше формата си и примигваше. Чу глас в главата си:
"Pleased to meet you, hope you guessed my name..."*
-К-какво си ти? - попита на глас пияния екзорсист.
"Please allow me to introduce myself. I'm a man of wealth and taste"
-Стига си пял бе, говори нормално!
"But whats puzzling you is the nature of my game"
-Какво си ти и какво искаш от мен?
"Just call me lucifer, cause I'm in need of some restraint."
-Ти... си... Дявола? Да бе, а аз съм пеперуда.
"Just as every cop is a criminal аnd all the sinners saints, аs heads is tails"
-Да, да, стига с философиите - каза Иван и щеше да повърне. - Казвай какво искаш от мен.
"Have some sympathy, and some taste. Use all your well-learned politesse оr I'll lay your soul to waste"
-Ъхъ, значи искаш да те уважавам?
Като отговор получи само странии тананикания:
"Ooo, who
Ooo, who
Ooo, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who"
Иван реши, че е в нещото, което беше чувал като "алкохолен делириум" и просто се опита да заспи. Междувременно виждаше различни неща - Дявола, Хоризон и книгата, но беше прекалено пиян за да ги възпреиеме.

*Всички моменти на английски са от песента на The Rolling Stones - Sympathy for the Devil.

След като Юля си тръгна Ренджи също изчезна в мрека и нямаше и следа,че са се били срещали.Тъй като Ренжи гледаше да приключи по възможно най-бързия начин с обясненията Юля успя да се върне преди Кери да се е съвзел.През целият път навръщане в главата на Юля се въртяха идеи за това как да обясни за излизането,но от друга страна в главата и бяха и думите на Ренджи.С всяка изминала крачка мислите и започваха да се объркват все повече и повече.Дори и да искаше да се съсредоточи върху един от двата проблема не можеше.
В същото време Ренджи се беше отдалечил от мястото на срещата и се беше скрил в мрака дори да нямаше от какво или от кой да се крие.Възползвайки се от тишината на нощта той се бе отдал на мисли за това как да намери убииците на учителите си и да отмъсти,как да се добере до Хоризон и да му върне всичките "хубави" чувства,които имаше от миналото,а и не на последно място,как да предпази Юля да не бъде въвлечена в нещо нежелано или още по-лошо да бъде наранена.Въпреки че можеше да мисли по-добре през нощта и на тишина,също както се случваше с Юля,мислите на Ренджи започнаха да се бъркат една в друга...
-Кой е убил учителите ми ? Защо го е направил ?
-Къде да намеря Хоризон и дали няма нещо общо с убииството на учителите ми ?
-Как да предпазя Юля ?
-Какво са търсили убииците? Дали не са пратеници на Хоризон ? Дали няма да ги прати след мен,или още по-лошо след Юля ?
-Ако пък нямат връзка с Хоризон, дали биха търсили и мен ?
-Ако ме открият и Юля е с мен ще мога ли да я предпазя ?
След няколко часа мислене над тези въпроси нервите на Ренджи не издържаха и той изкрещя.Не след дълго слънцето започна да се показва на хоризонта.
В продължине на няколко дни Ренджи не се появи в щаба.Предпочиташе да остане скрит и необезпокояван,но всяка вечер чакаше на Юля на същото място,както се бяха разбрали.Брез останалото време не спираше да си задава нови и нови въпроси.На някои от тях успяваше да си отговори,на други не и продължаваше да размишлява над тях.Също така се чудеше,какво ще е решението на Юля.Тъй като Ренджи не беше от най-търпеливите всичко това го изнервяше до известна степен,а освен това имаше чувството,че времето ще спре всеки момент.Минутите му се струваха като часове,а часомете като дни.

- Ох!... - изпъшка Кери, вдигайки глава от свежата трева. - Shit happens all the time.
Той се огледа и се опита да асимилира какво се беше случило, когато видя приближаващата се Юля.
- Хей! Какво правиш, къде беше?! - скокна на крака младият мъж.
- По-важният въпрос, сексуално неудовлетворени мачо, е как може да се оставиш така лесно да те измамят и повалят,д окато си на пост посред нощ!
- Прощавай, че не очаквах нож в гърба, в случая пръст в тила, от съратничка, Юля! Следващия път ще раздробя краката ти още докато се приближаваш, за да се убедя, че няма да ми устроиш номер - Кери наистина беше ядосан - Но не извъртай темата! Къде беше и с кого?!
- Никаква тема не извъртам! И можеше да не е човек от нашите, а променящ формата си демон! Тогава освен жалкия си хейтърски живот щеше да погубиш и нашите!
Кери понечи да отговори, но тогава наблизо се чу глас:
- Кери, Юля? Всичко наред ли е, за какво се карате отново? - за голяма изненада на Кери и Юля от близката пътека, закрита с храсти, се появи Виктор, следван от Макро.
Кери първоначално остана много учуден, след което обаче разшири очи в подозрителна ехидна усмивка.
- Юля, Виктор, се появи от нищото и ме зашемети с хватка във врата. След което аз припаднах и нямам идея досега къде е била, и с кого, тя отказва да каже!
Юля изглеждаше леко обезпокоена, знаеше, че Виктор може лесно да направи връзката. Все пак реши да направи опит:
- Не ми се спеше и реших да се поразходя на чист въздух - започна тя - и ненадейно стигнах до твоя пост, когато ми дойде блестящата и явно основателна идея да изпитам годността ти за страж, съблазнявайки те! - Кери я гледаше кисело. - След което се разходих наблизо, да не те оставям все пак сам и беззащитен - тя му хвърли ехиден поглед - и точно когато се връщах при теб ти се събуждаше.
Виктор и Макро слушаха отстрани. Макро сякаш не се чувстваше съвсем на място, но Виктор беше сключил вежди в характерното си сериозно изражение и преценяваше думите на момичето.
- И... това е всичко. Нищо странно и инетресно, освен, че мистър пъргав задник би изложил безопасността ни на риск заради всяка разгонена горска нимфа...
- Слушай какво... - поде Кери буреносно, когато Виктор ги прекъсна лаконично:
- Видяла си се с Renji, нали?
Кери ококори очи и зачака с нетърпение да чуе отговора на Юля, която след кратки мълчание отвърна:
- Да. Той искаше да ми каже нещо и трябваше да изляза. Съжалявам, че наруших заповедта ти да не се излиза от лагера, но нямах избор, това беше приоритетно за мен.
- Ами ако беше капан? - продължи Виктор с равен глас.
- Ти сам каза, че писмото е било от него. Ренджи никога не би ми направил клопка. - лаконично заяви момичето.
Нещо в замислените очи на Виктор проблясна.
- Знам, че с него сте много близки още отпреди, но не забравяй, че пътят към Ада чест е осеян с добри намерения.
Кери гледаше триумфално, а Макро се намеси:
- Каза ли ти нещо важно? - след като видя изражението на Юля обаче добави - Което можеш да споделиш с нас?
- Каза ми нещо важно за мен и него, но не желая да го обсъждам, прощавайте.
- Разбира се, гукането с дивака от Азия е класифицирана информация, заради която си струва да нарушаваш преки заповеди... - Започна да мърмори Кери в своя характерен маниер. Юля само го погледна запашително.
- Казал ти е за убийството на учителите му в Тибет, нали? - спокойно попита Виктор.
Сините очи на Юля леко се разшириха в изненада.
- Да... Не знаех, че знаеш...
- Което е причина да ми кажеш, за да имаме преднина?
- Аз.... сигурно щях да ти кажа, но не сега. Не пред него! Разбираш ли, много неща са ми в главата, не съм съвсем в кондиция...
Виктор помълча малко и рече:
- Той каза ли ти защо са убити Тибетските мъдреци?
Юля поклати глава в отрицание.
- Този следобед научих... Монасите от митичния Тибетски храм Шангри-Ла са били обект на клане, заповядано от Франклин Фол. Както знаете, Алиансът на Победата от самото начало на войната държи Близкия Изток хватката си, именно един подземен храм в Тибет използва, за да докара на Земята ордите на Ада тук на Земята. Така и обаче не успя да превземе манастира Шангри-Ла, древен пазител на човешката култура и познание. Светите хора, живеещи в него, при които се е учил и твоя приятел, пазят в хранилището си могъщи тайни на магията и битката, които вещо използвали срещу изчадията на Пъкъла и така удържали всички атаки. До снощи. Според непотвърдената информация, която получихме с Макро, храмът е бил атакуван от неуправляемо и истински страховито зло - Конниците на Апокалипсиса.
- Какво! - възкликна Юля. - Конниците на Апокалипсиса?! Нима те са реални, мислех, че са само легенда!
- Уви, не са.
- Какви... Какви са тея конници? Advanced high-tech демони? - намеси се Кери.
- Конниците на Апокалипсиса - включи се тихо и Макро - са най-страшното оръжие на Преизподнята. Били създадени от Дявола при битката му преди хилядолетия с предишния Властелин на Ада - Хадес. В тях Дяволът вложил цялата сила, която успял, но при критичната им схватка с Хадес, когато те унищожили телесната му обвивка, душата на Хадес се разтворила в Конниците, вливайки в тях цялата му омраза и гняв. Това ги направило дори по-силни. Те придобили ужасяваща словеща аура, изсмукваща доброто и трансофмираща го в деструктивна сила. Оттогава самият Луцифер изпитва неимоверни усилия да ги осмири.
Според летописите на Древните, преди много векове Атлантите били доминираща сила на Земята и се готвели да поемат на поход срещу Дявола в Ада. Тогава Рогатият си позволил да ги освободи от тежките им окови, но те излезли от контрол и вместо само да разбият Атлантите, опустошили и цялата Атлантида. Малкото останали Атлантски мъдреци решили да прибегнат до крайна саможертва, за да спасят Земята от този бич, и чрез изкусните си магии залели целия си остров с лава и го потопили. Това унищожило физическите тела на Конниците, чиито всезасмукващи черни души се върнали обратно в Пъкъла, където придобили нова форма, но били оковани отново.
И тъй, Дяволът явно е сметнал, че отново е дошло времето да ги пусне на свобода... Макар че, лично според мен, при настоящите условия, той има причина да се страхува от тях.
Макро завърши разказа си в пълна тишина. Юля и дори Кери бяха стъписани.
- За това ще говорим по-подробно утре и пред всички, стига само да потвърдят информацията ни. - каза високо Виктор, след което погледна Юля в очите - Ако в сърцето си твоят приятел обмисля лично отмъщение, при първа възможност му кажи, че сам не би могъл да се справи с тези изроди на мрака. Най-добрият вариант ще е да се върне при нас и заедно да предприемем нещо. - След което мъжът се обърна към Кери - А сега ние тръгваме към сградата. Ти си в сустояние да продължиш дежурството си, нали? Чудесно. До утре и бди зорко!

Кери се върна на поста си, а Виктор, Макро и Юля се запътиха мълчешком към щабквартирата, всеки улисан в мислите си.

Нощта напредваше, а Хоризон продължаваше с опитите си. Кристалеите се появяваха около него за малко по малко от секунда, но имаше проблеми с контрола им. Все още му се изплъзваше изкуството да ги оформя според желанията си. Скалите около демона бяха полуразтопени, но той не обръщаше внимание на подобни разсейки.
- Отново - каза си той. Ново огнено кълбо се разгоря пред демона, след което беше абсорбирано в нов кристал. Нов неуспех. На формата му беше издължена, но дори не наподобяваше формата която трябваше да получи. Хоризон се разгневи от новия неуспех и замята огън накъдето му падне. Миг по късно обаче той остана обездвижен. Огледа се и забеляза някаква зурпурна пентаграма очертана около него, и разпростираща се извън обсега му. Изглеждаше че той е в средата и. Мина минута, след това още една, но нищо не се случваше. Демонът си оставаше все така обездвижен. Сарканиус беше далеч от него, и вероятно не знаеше за случващото се. Правейки опити да се противопостави, Хоризон почти не усети приближаващите се хора. Десет човека го бяха обградили. Пет от тях поддържаха пентаграмата, а останалите се подготвяха за атака.
- Лесно издаваш присъствието си демоне. Мислиш ли че няма да забележим огненото ти шоу. Както и да е, сега ще умреш.
Хоризон наистина не беше в изгодно положение. Парализиран ор Магията им, той не можеше нито да ги нападне физически, нито с някоя магия. Не можеше дори за се защити. Наппадателите извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят. Куршумите се забиваха в бившия генерал, а той беше безситен да ги спре. И тъкмо когато един куршум се заби в челото му*, той реши че няма избор освен да използва далеч несъвършенните си способности със Кристалите. Ноцентрира се и разпростря пламъците бликащи от него доколкото можа. Те не достигнаха нападателите му, но ги стъписаха и те престнаха да стрелят за миг. Това му беше достатъчно. Пет кристалчета се материализираха да равни растояния сред пламъците. Те поглъщаха топлината и енергията им и растяха. И тогава Хоризон го забеляза - превръщаха се в точно това в което той искаше да се превърнат - дълги изящни копия със перфектна форма. Което беше по интересно, можеше да ги движи според желането си. Те веднага се насочиха към главите на човеците. Трима от тях избегнаха удара, но загубива концентрация върху пентаграмата и Хоризон се освободи. Колкото до другите двама - копията излязоха през тила им обагрени в червено. Сега като беше свободен той направи бързо лилавия си щит против куршуми и хищно скочи върху водача им. Той извади меча си и замахна. Хоризон, погълнат от атаката не реагира и остави меча да мине през стомаха му. В същия миг прекара пкритата си със шипове ръка през лицето на главатяря. Обезобразеният човек се срина на земята. Останалите Тръгнаха да бягат в различни посоки, но Хоризон не възнамеряваше да ги остви да вдигнат цялото село. Материализира още няколко копия и ги запрати към подплашените воини. Издави меча от себе си иго захвърли на една страна. Две огнени кълбета покосиха още двама от нападателите. Демонът тръгна да преследва останалите. Излезе на мястото където беше лагерът и завари Сарканиус да довършва с меча си последните няколко човека.
Хоризон беше изтощен. Множеството куршуни и прободната рана в стомаха го боляха ужасно. Но той беше щастлив. Най сетне бе разбрал тайната на Кристалите. Добрият контрол се усвояваше в боя. Той се обърна към Сарканиус:
- Ще ми помогнеш в тренировките. Нужна ми е битка.

“Ще я убия… Само да пробва още един път нещо такова и ще й изтръгна сърцето с лъжица… Нейното и на нейния приятел – горският мастурбатор… Разстроило се момченцето, че, видиш ли, изколили му менторите. Направо ми се къса сърцето. Да отиде за още 7 години в Тибет, ще си намери нови, пък може и Брад Пит да залюби…”
“Ревност ли усещам в гласа ти?”, попита Кабниел закачливо.
“Откога кокошките говорят? Трай си или ще звънна в KFC и най-много да свършиш като бургер…”, отговори раздразнено Кери.
“Въпреки че способността ти да измисляш неконтролируемо тъпи шеги е зашеметяваща, все още съм на мнение, че трябва да се съсредоточиш върху възложената ти работа, ако не искаш да имаш проблеми с Виктор…”
“Ха, не ме разсмивай. Проблеми с Виктор мога да си имам само ако той е разгонен, а Макро не е наоколо… В този случай би се наложило да го кастрирам.”
“Виж, безгръбначни, ти може би говориш много, но си въздух под налягане. Чувал съм те да правиш безброй празни заплахи и никога не си изпълняваш заканите…”
“Ако ги изпълнявах гробището нямаше да ни достигне, замислял ли си се за това?”, каза Кери ядосано.
“Все пак, въздух под налягане… Не съм вярвал да го кажа, но мислех, че ти си единствения от всички тук, който би предприел по-брутални и директни мерки срещу проблемите… Явно наистина само на приказки те бива, и то не особено…”, продължи Кабниел.
Кери запрати чашата, която държеше към стената и тя се разби в нея.
- МЛЪКНИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! Наистина започваш да ме ядосваш и даже не разбираш колко много предизвикваш собствената си съдба… Само да ми свърши смяната и тръгвам след новопоявилото се селско чадо и ще го върна в шибания лагер, на сила ако трябва…

Цял ден бе минал откакто Юля стоеше затворена и под ключ в стаята си. Виктор я бе наказал за дръзката й постъпка и сега до края на седмицата тя нямаше право да излиза извън щаба. Единственото, което й оставаше, бе да чака, потънала в размисли.
Внезапно ключалката щракна и прекъсна потокът й от мисли. Човешките гласове отвън я накараха да се раздвижи и тя застана до вратата. Бяха Алекса и Кери.
- Вече си свободна.- започна Алекса.- Можеш свободно да обикаляш, но все още не ти е позволено да напускаш щаба.
След това Кери се извърна към сивокосата си колежка:
- Алекса, би ли ни оставила насаме? Ще се наложи да си поговорим с тази твоя приятелка.
Момичето кимна и ги остави.
- Знаеш ли какво ми причиняваш?! Заради теб ще бъда втора поредна вечер на пост!- дивееше мъжът.
- Наистина съжалявам, не исках да го правя, но...
- Замълчи! Помни ми думата, с настъпването на утрото, когато приключа с пазенето, ще намеря този нещастник и ще го доведа тук или жив, или мъртъв, но ще го доведа!!! А ти, ако още веднъж направиш подобна глупост, ще те убия! Не искам да бъда роб на безсънието и да търпя незаслужени наказания заради чужди грешки!
С тези думи Кери се запъти към изхода.
- Да не си посмяла да мръднеш-тази вечер ще пазим аз и Алекса!- изкрещя той, изчезвайки от погледа на момичето...
„Много добре.”, помисли си синеоката.”Значи нямам особено голям избор. Кери като нищо ще го предизвика, а поне единият от тях ще претърпи сериозни поражения по време на подобен двубой.”
Тихо преминавайки от помещение в помещение, Юля най после достигна изхода. Досещаше се как биха могли да бъдат разположени пазещите и под прикритието на нощта щеше да ги преодолее. Ето, че вече виждаше Алекса, която обхождаше 30- те метра между двете вековни дървета, закриващи входа към щаб квартирата. Синеоката метна камък и уцели едно от дърветата. Алекса се обърна към посоката, откъдето бе хвърлен камъкът. Юля само това чакаше. Докато Алекса тичаше към мястото, откъдето синеоката бе хвърлила камъка, то Юля вече бе успяла да се промъкне зад гърба й и да изтича до дървото, в което се беше ударил камъкът. Оставаше още една бариера и момичето възнамеряваше да я премине преди Алекса да открие отсъствието й и да вдигне тревога сред фениксите.
На не повече от 450 метра Кери се разхождаше, оглеждайки наляво- надясно, и недоволно ръмжеше под светлината на полумесеца.
- Да ме прецака така. Направо невероятно!- чу го да мърмори Юля, след което без много да му мисли изкочи пред мъжа и го удари в лицето с все сила. Той дори не можа да реагира. Нападателката бе използвала ангелските си сили и младежът нямаше време да използва своите за отблъскването на удара. Юля се надвеси над победения.
- Счупено чене.- констатира тя.- Късметлия е, че няма потрошени зъби.
Протегна светеща в неонова синя светлина ръка и я приближи към болното място. „Вече е излекуван. След две минути ще е буден.”, рече си тя на ум и разпери криле.
Както беше обещал, Ренджи я чакаше на уреченото място.
- Значи все пак ти дойде!- усмихна се той и я прегърна.
- Е?
- Имам изненада за теб!- каза той и я поведе към една поляна, която се намираше недалеч от тях.
На червенкавата светлина на изгрева Юля различи силуета на изтребител.
- Десета употреба. Нямаше как и го поправих набързо, щото беше един от най- запазените сред повалените, които намерих около Ватикана.- уточни Ренджи.
- Ааа, не искам да пътувам с това! Тази развалина дори няма да се задвижи.
- Ако си мислиш, че до Тибет ще издържиш, разчитайки на тези хилави крилца, се лъжеш.
- Добре де, но ти си отговорен.
- Разбира се.
- Не бих искал да прекъсвам сладкото ви чуруликане, птиченца, но имаме заповед да ви спрем... с всички средства!- прекъсна ги гласът на Кери. Иззад него изскочи Алекса.
- Ти отивай при Виктор.- заповяда й той.- Аз ще се разправям с предателите!
Момичето се подчини.
- Не мога да позволя подобно отношение към приятелите ми!- изрева Ренджи.- Тя не е предателка!
Кери измъкна един пистолет и го насочи към Юля, но след това рязко се обърна към Ренджи. Стреля, но не улучи. Синеоката се беше изпречила на пътя на куршума. Кери изпусна оръжието си. Треперещ, Ренджи коленичи до ранента.
- Какво направих!- едва изрече виновният и пристъпи напред.
- Говедо!! Застрелял си я малко под ключицата! Дробът й е пукнат!
- Ти трябваше да умреш!
- Млъкни! Още е жива!!!

Като че ли цяла вечност трая пътуването на Атиеш през адските дебри. Гняв, разруха, болка, отчаяние, писъците на безрбой изгубени души...Всичко това изпълваше демона с мощ. Никога не се бе чувствал по-силен. И ето че му предстоеше среща с Луцифер. Имаха много за обсъждане...

Най-после навлезе в Черната крепост - центърът на дяволовата власт, охранявана от безчетни орди демони, подхранвана от страданието на мъчениците, обречени на вечно наказание за греховете си.
Двама широкоплещести гиганта го въведоха в тронната зала на Дявола. Още при самото си влизане усети могъщ прилив на енергия. Луцифер бе като златна мина в очите на Аватарът на болката - този гняв, това чисто, първично зло...
-Представи се, ти, който пребори Цербер, шампион сред пазителите ми! - изрече Луцифер, с глас, прерязващ мрака.
-Аз съм Атиеш, повелител на гнева, Аватар на болката и отмъщението, носител на всичко, що е зло.
-И какво търсиш тук, повелителю на злото?
-Желая единствено да мъстя за оскверняването на всичко, що е божествено. Отприщен съм отново в тази сфера на реалността, за да накажа ангелите, дръзнали да се принизят до нивото на жалки простосмъртни. А виновни за това деяние са носещите Кръвният пакт, именно тях целя да намеря и унищожа първи - каза Атиеш, без да издава дори и следа от вълнение, макар и да изкаше да погълне дяволовата мощ със всяка фибра от съществуването си.
-Ако казваш истината, то ти би могъл да ми бъдеш много полезен. Носителите на Кръвният пакт са и мой врагове. Те дръзнаха да ме предадат и и за това ще си платят прескъпо. Можеби можем да бъдем полезни един на друг? - изрече Луцифер, всяка дума пропита със зло.
-Какво предлагаш, владетелю на Ада?
-Легионите ми са безбройни, но нямат водач, който да ги предвожда в простосмъртният свят. Ще ти предоставя средствата, нужни за унищожението на носителите на Кървавия пакт.
-И за целта трябва да оглавя Пъклената Орда?
-Правилно. Е, сългасен ли си, Повелителю на злото?
-Нека бъде, както повеляваш...Господарю. Ad Majorem Satahnas Gloriam.

И ето че Луцифер постави Атиеш пръв сред Пъклената Орда, без дори да подозира, че му предстой да бъде предаден за сетен път. Защото, нима не бе и той паднал ангел, враг на Аватара на отмъщението? Но, за момента, новият му генерал щеше да му служи вярно, все още имаше далеч по-наложителни сметки за разчистване...

-Лесно ще ти осигуря битка-рече Сарканиус-но, няма ли да е по-добре първо да се възтановиш...поне малко.
-Хм...предизвиквам те на "Градски Дуел".
-Хаха.От много време не съм играл тази игра...нека да е утре сутринта.Отивам да тренирам-засмя се чернокосия,разпери крила и полетя на някъде.
-Аз избирам градът!-успя да изкрещи Хоризон преди Сарканиус да се е отдалечил много.

Хоризон остана още малко размишлявайки за чистата забава която му е носила тази...игра.За последен път беше провел такъв "дуел" преди няколко века.На лицето му се поява искренна усмивка...*ще играем...ще играем*.

"Подяволите, подяволите, подяволите..." -това беше единственото, което се въртеше в ума на Алекса докато тичаше обратно към щаба. Трябваше да намери Виктор и да му каже какво се случва. Всичко това тя вършеше инстинктивно и дори не знаеше защо изобщо го прави. Можеше съвсем спокойно да не се подчини на Кери и да остане. Знаеше, че може да измъкне и Юля и Ренджи от тази ситуация и то само с няколко думи. Но не го направи.
Само след три минути момичето се озова в трапезарията на щаба, където завари Виктор и Макро да обсъждат нещо по картата на района. Двамата мъже вдигнаха погледи към нея и съсредоточените им изражения придобиха още по- разтревожен вид.
- За Бога, какво се е случило?! - извика Виктор, изправяйки се на крака.
- Юля... тя.. и Ренжи... самолет... бягат... поляната пред изхода... Кери... гневен... ще ги убие... - бяха единствените думи, които се изтръгнаха от устните и, прекъсвани от дълбоки глътки въздух.
Двамата лидери не чакаха и секунда повече. Те профучаха покрай сивокосата и я оставиха сама в огромната зала. Едва тогава тя се свести. Нададе силен вик и падна на колене. Притисна глава между дланите си и се загледа в отражението си в мраморния под. Сълзи капеха от очите и. Тя плачеше рядко и когато това се случеше бе породено или от гняв или от болка. Сега беше причинено и от двете.
- Какво за Бога си ти? Защо? Отговори ми най- сетне! - не можеше да си обясни случващото се. Главата и щеше да се пръсне от болка, чуваше милион гласове, а действията и сякаш бяха контролирани от някой друг.
Момичето попринцип не беше от най- общителните, особено през времена като тези- на битки и смърт. Може би за това никой не забеляза, че нещо се случва с нея. Или по- точно във нея. Точно както всички останали Алекса се беше сляла с ангел и можеше да използва неговите сили. Или всъщност, не съвсем. Сякаш някъде при процеса на сливане нещо се беше объркало. В началото нямаше проблеми, момичето бързо се научи да използва силите на летене, които и даваше божественото същество. Но още след първия и полет нещо се промени. Преди дори да е научила името на ангела, който се бе заселил в нея, тя сякаш се изгуби. Изгуби се в дебрите на собственото си съзнание и не можеше да намери пътя обратно. Първо не можеше да намери ангела, за да говори с него. След това изгуби способност да говори с хората, или поне така, както беше свикнала да говори с тях. Сякаш бе забравила всички езици и си служеше с малък набор от думи, колкото да обясни прости неща. Имаше чувството, че е заключена в собствената си глава и общува с останалите само през ключалката. Виждаше всичко, чуваше всичко, разбираше и осъзнаваше всичко, но не можеше да реагира адекватно. Не и както преди.
"Какво си ти и какво стори с мен?" - едва успяваше да подреди в изречение момичето без да откъства поглед от отражението си.
Изведнъж всичко отихна. Гласовете замълчаха. Погледа и се проясни. Все едно се събуди от страшен кошмар. "Какво по дя-"
"Най- сетне" - прекъсна я мек и топъл глас.
"Ти! Ти ли си виновен за всичко това?!"
"И да, и не."
Мълчание.
"Как така и да и не? Искам отговори! Сега!" - момичето беше бясно. Та макар и ангел, кой беше той та да си играе така с нея?!
"Виж какво, ще ти обясня после, става ли? Сега докато си в съзнание, моля те, помогни на приятелите си. Синеоката девйка е в голяма опасност."
"ЮЛЯ!"
Алекса грабна един от мечовете, оставени на масата в трапезарията (сега оръжие човек можеше да намери навсякъде) и хукна обратно към поляната.
"Дано само Виктор ги открие на време!"