Част 1 - Отвлечените

В бара "Сляпата Кукумявка" влезе невздрачен мъж със среден ръст и седна до бара.
-Джими, т'ва ти ли си? - попита.
-Аз съм бе, кьорав.
-Казал съм ти да не ми вкаш така, окей?
-Добре де, добре, ех че си злопаметен...
Ако не знаеше, че мутанта пред него е сляп, Джими щеше да си помисли, че го е изгледал лошо.
-Дай една вода, че съм умрял от жажда.
-Абе, ти никога ли не пиеш алкохол? - зачуди му се бармана.
-Какъв алкохол бе, това е вода със съвсем малко ракия от неизвестен плод. Я си ми дай чиста вода по-добре, и без това цената е десет пъти по-ниска.
Тогава в бара влезе висок мъж, облечен в костюм и седна до Кьор.
-Слабо Умнич, предполагам? - попита мутанта.
-Как ме позна? - попита високопоставения Миротворец.
-Само вие можете да използвате парфюм в такова време.
-Добре, добре, тук съм по работа, а не за да ме обиждаш - отговори раздразнено Слабо, който беше сърбин по произход и изключително издръжлива и умна гад.
-Да не става дума за отвличанията? - попита Кьор.
-Абе от къде знаеш бе, това е секретна информация - почти извика сърбина.
-Видях.
-Какво си видял ти бе? Ааа, видял си, забравих те че си медиум. Та, трябва някой да проучи проблема. Освен че видя отвличанията, видя ли нещо друго?
Кьор знаеше, че става дума за отвличания на малки момичета, най-много на по 10 години. Някой или нещо ги отвлича, но не знаеше за какво ги използва.
-Пещера, някъде из Родопите. Голяма. Много голяма.
-А, чудесно, значи знам за коя става дума. Там изпратихме трима души, само единия се върна. С костите на другите двама - завърши с кисела усмивка Умич.
-Предполагам вече знаеш къде е проблема, значи вече не съм ти нужен.
-О, напротив. Събери група, най-много 5-6 човека и елате в щаба. Там ще ви дадем гид, който да ви отведе. Там ще получите и допълнителни инструкции.
Кьор ненавиждаше сърбина, както и почти всички останали, но трябваше да го послуша. Разделиха се и когато Кьор видя пълната луна навън веднага се сети кой ще е първият, който ще вземе. След малко стигна до къщата, по-скоро мазе, в което живееше Вирош. Почука на вратата и извика:
-Доставка н кръв!

Всъщност Вирош не беше вътре. Беше станал от летаргията си преди около петнадесет минути и беше излязъл да подиша чист въздух. Задушната стая която му служеше да дом го депресираше. Игнорирайки чувството на глад той се беше запътил право към щаба на Миротворците. Искаше да види приятелско лице.
Над него луната блестеше в пълния си вид. Вирош обичаше да я гледа, защото единствено лунната светлина не му причиняваше болка. Мутантът вършеве по голия хълм запътил се към единствения признак за живот наоколо. Неголям град, изглеждащ все едно е построен за един ден представляваше
щаба на миротворците. На едно две места светеха лампи, но по голямата част от него беше тъмна. Плевен, или поне посртоен върху останките на стария град беше дом на множество хора борещи се за спокойствие и нов живот. След няколко минути веше вървеше по тесните улици насочил се към сградата минаваща за кметство. Тя беше едноетажна и една от малкото снабдявани постоянно с електричество. На входа двама пазачи си говореха оживено. Като забелязаха Вирош му помахаха енергично, след което единият влезе вътре за да загаси лампите.
- Благодаря, каза усмихнат мутантът и влезе вътре.
- Хей, Вирош, срещна ли Кьор? - извика му познат женски глас.
- Не, къде е той?
- Беше тръгнал да ти носи закуска.
- Е, предполагам че ще трябва да го изчакам да дойде тук - усмихна се мутантът и се отпусна на един от всободните столове. Имаше цял месец от събития които да навакса.

Трополене на копита огласи улиците на Плевен. Дузината конници препускаха в галоп към щаба на миротворците. От устата на конете капеше пяна. "От София до Плевен не е толкова малко , ако ти бягаш , а не яздиш "- помисли си Пиф и прошепна тихичко на коня си: "Почти стигнахме".
Плевен не беше голям колкото София , но и разрушенията тук не бяха толкова масивни. На едно-две места Пиф забеляза доста стари сгради, явно оцелели след войната. "Може би ще ми хареса тук" - помисли си той.
Конниците достигнаха кметството. Сградата беше доста масивна , но не можеше да се сравни с тази в София:
-Мъничка е! Очаквах нещо по-интересно! - прошепна Пиф на един от спътниците си. Това явно не го заинтересова , защото конникът просто пришпори още малко коня си и се понесе на няколко метра напред. "Колко са глупави някой хора! "- помисли си Пиф. "Не оценяват малките неща в живота!"
Конниците спряха на няколко метра от кметството. С леки затруднения , Пиф се опря на здравата си ръка и скочи от седлото. От тъмата се показаха двама души с униформи:
-Имена? - попита единият.
-Аз съм Асен Григоров , главен началник на отдел "Злоупотреби" - отговори един едър и мускулест мъж. - Тези са моите подчинени. А това е Пиф. - завърши сочейки сакатия Миротворец.
-Ясно. Можете да влезете. Ще извикам някого да се погрижи за конете.
Пиф се огледа. Григиров и неговите хора се запътиха към отредените им къщи. Пиф не беше с тях , просто го бяха извикали в Плевен.
"Поради високият процент на загубен човешки ресурс се налага вашето депортиране до Плевен" - пишеше в писмото , с което Щаба го призоваваше. На просточовешки това гласеше : "Много измираме тука и ни трябваш ти , че поне ако някой умре, да не е важен". Даже и Пиф разбираше това. Но Миротворците го изхранваха. "Човек трябва да прави жертви"-помисли си Пиф и необеспокояван от никого влезе в кметството.

Лаура стоеше седнала зад бюрото и скучаеше в малката стаичка, чиито единствени обитатели в този момент бяха тя и Вирош. Момичето не можеше да стои на едно място и нервно стрелкаше погледа си от една стена на друга, докато накрая го приковаваше във Вирош, след което кехлибарените й очи подхващаха стария маршрут.
- Е?- опита се да подхване разговор мъжът.
- Какво?- изгледа го въпросително девойката, продължавайки нервно да оглежда почти празната стая.
- Току- що спомена, че Кьор е тръгнал да ми носи закуска. Нещо друго да имаш да ми казваш?
- Аа.. също каза, че щяло да има някаква мисия. Доста бързаше.
- Не ми даваш достатъчно информация, макар да си наясно, че последните тридесетина дена бях откъснат от света. Какво ти става?!
Подтикнат от глада си, Вирош без да забележи бе повишил тон. Грешен ход- от кехлибар очите на момичето станаха в огненочервено и засвяткаха гневно в полуосветената стая.
- Извини ме..- побърза да поправи грешката си мъжът.
Очите на Лаура отново придобиха обичайния си цвят и девойката се отпусна на стола.
- Имало някакви отвличания на десетгодишни момичета. Поне така рече Кьор. Затова те търсеше- иска ти и още няколко души да поемете мисията.- започна момичето с нотка на разочарование в гласа.
- Тогава защо ти е кофти?
- Аз не фигурирам в списъка на следователите. Кьор ме отряза.
- И защо ще постъпва така с теб тази къртица?- разпали се мутантът.
- Според него съм била прекалено млада и неопитна за подобен тип мисия.
- Ти все още не си била на нито една, нали?
Момичето кимна в отговор.
- Много исках да се заема с тази като за пръв път. Обичам децата и животните, но вие никога не ми предоставяте възможност да се изявя! А после ми философствате, че нямам никакъв опит в разследването. Откъде да имам, след като никога не ме пускате да придобия такъв, въпреки желанието ми?!
- Това не зависи от мен, но ще направя каквото мога.
- Не искам да се месиш. Тези дела са си между мен и Кьор. Искам той да ме признае и оцени без твоята или чиято и да е помощ. Аз ще му докажа, че не съм детенцето, за което той ме мисли!
Вирош потръпна от тези думи и плахо сложи краката си един до друг, след което положи ръцете си на бинтованите колене. Мразеше да вижда Лаура гневна, колкото и рядко да се случваше това. Макар яростта, изписана на лицето й да й предаваше особен чар, в щаба предпочитаха да я виждат усмихната и в добро настроение.
Заел не дотам удобна поза поради притеснението си, Вирош изглеждаше много смешен в очите на девойката, но тя прикриваше усмивката си. Сякаш скатан на четири върху тесния стол, мутантът не посмя да наруши въдворилата се тишина.
Последва дълго и тягостно мълчание.

Кьор скоро стигна до щаба. Преди да влезе през портите чу познат мъжки глас да го поздравява.
-Гоше, това ти ли си? Няма нужда да отговаряш, ти си, къде е Вирош?
След като Гошето му каза, Кьор се запъти към кметството с бърза крачка. Влезе и каза с висок глас:
-Вирош тук ли е?
-Ей ма - отговори руснака.
-Ела отвън, имам работа за теб.
-Добре, ама Лаура иска да говори с теб.
-И Лаура ли е тук? Изчезвам, че ще ме заколи - каза Кьор през смях.
-Ехо, виждам те - каза момичето. - Сега какви са тия глуости, че съм прекалено малка? Искам да дойда с вас, не разбираш ли, че имате нужда от мен!
-Има далеч по-опитни бойци от теб. И не разбираш ли, че го правя за твое добро?
Междувременно в Кметството бяха само те тримата и някакъв неизвестен сакат човек, който следеше разговора им, докато гледаше в земята.
-За мое добро ли го правиш? Ами аз как изобщо ще докажа какво мога, щом ме държите на каишка? Искам и аз да направя нещо полезно!
-Ох, мамка му, писна ми вече от тоя твой инат - каза слепия. - Щом искаш, ела, но ще трябва сама да се грижиш за себе си.

ПП.Продължете диалога, евентуално Пиф може да се представи и да поиска и той да участва.

Вирош остана доволен от изхода на разговора. В този миг му причерня пред очите и със странен глас почти изсъска:
- Кьор, давай проклетата кръв най-после, да не взема да я източа от някой друг.
В първия момент Кьор не разбра какво иска да му каже Вирош, но в следващия извади от торбата която носеше голяма пластмасова бутилка кръв.
- Ето, пий, на няколко дни е, но я запазихме в хладилника - каза Кьор и метна бутилката към Вирош. Той от своя страна я отвори и започна да изпразва съдържанието и на големи глътки. Мутантът в ъгъла гледаше с любопитство тази сцена. Никой, прекарал живота си сред мутанти, не би се отвратил от това. Все пак жертви на радиацията имаше всякакви. Още докато Вирош пиеше Кьор попита:
- Кой още е тук. Пиф се изправи бавно и каза:
- Аз съм тук. Казвам се Пиф, и бях прехвърлен от София.
- Прехвърлен, а! Теб са решили да пратят значи.
- Да. Искам да попитам...
- За мисията ли?-прекъсна го Кьор. Мисията е поверителна и това което чу е предостатъчно. Не знам дали може да ти се има доверие.
- Смятам че съм доказал лоялността си достатъчно пъти.
- Не и пред мен - каза хладно Кьор.
- Ами дай ми шанс да я докажа де. Не ти достигат хора. Може да ме включиш.
- Хм, ще помисля. Дали ли са ти жилище вече?
- Мне, току що пристигнах.
- Добре. И без това нямаме достатъчно нови сгради. Опитваме се да заселим града с хора, нали разбираш. Ще те настаним в къщата на Вирош. През повечето време той не живее в нея, а докато е в нея, спи в подземието.
- Все тая.
- Лаура, Вирош елате отвън най-накрая. Искам да ви разясня плана на мисията.

Момичето и Вирош последваха слепия си ръководител. Спряха пред стълбите на кметството. Кьор, който досега вървеше пред двамата мутанти, внезапно се обърна, и опитвайки се да си придаде възможно най- строг вид на лицето, ги запита:
- Съгласни ли сте този Див да дойде с нас?
- Искаш да кажеш Пиф.- поправи го Лаура.
- Да де, Киф.- направи се на недочул Кьор и самодоволна презрителна усмивка озари къртичото му лице. Той не искаше момичето да участва в мисията, но Вирош се беше застъпил за нея. Нещата не се развиваха според плановете на слепия мутант и това го дразнеше. Сега желаеше да си го изкара на някого и сметна за добре това да е Лаура. Тя обаче се досети за неговите намерения и рязко му отвърна:
- Престани с шутовщините. Мисля, че имаш за задача да ни разясниш мисията и да представиш план за действие.
- Не отговори на въпроса ми- да дойде ли новакът с нас?
- Човекът иска да се доказва. Аз определено съм „за”.
- Аз също.- кимна Вирош и погледна към кметството.- Да го извикам ли?
- Още не.- спря го слепият.- Той не ми изглежда много подходящ. Може да съм лишен от зрение, но подушвам, че ще си имаме проблеми, ако се окаже шпионин.
Лаура и Вирош го изгледаха неодобрително.
- МИСИЯТА!!!!- извикаха двамата в хор.
- Добре де, добре!- изсумтя Кьор и измъкна някаква карта от джоба си. Това беше изображение на Балкания. Както природогеографските особености, така и надписите на важните селища бяха релефни, което улесняваше нисичкият мутант в разчитането и ориентирането по картата. Показалецът му се плъзна по релефното изображение и се спря на точка, намираща се в рамките на планинска верига.
- Слушайте внимателно, няма да повтарям!- тихо изръмжа Кьор и другите двама се приближиха към него.- Тук ще се разиграе драмата.
- Драма?!- прекъсна го Лаура.
- Да! Става въпос за отвличане, така че можем да се натъкнем и на убийство. Ако не искаш да идваш с нас, стой си вкъщи! Това е всичко!
- Какво? На това ли му викаш план!- нацупи се Вирош.
- Останалата част по пътя! Сега викайте Дивия. Осигурил съм превоз за всички ви. Изборът на оръжия и екипировка е изцяло ваш. А ти- обърна се той към девойката.- дано да умееш да караш мотор. Дочух, че още си назад с шофьорските курсове.
- Последния път ти стана причина да откъсна кормилото и да се разбия в дървото!
- Госпожичке, моторните превозни средства са в дефицит, така че ако потрошиш и това, те връщаме обратно.
- Няма проблем. Тя ще се вози на моя мотор.- намеси се руснакът.
- Вирош, разбрахме се предполагам още в щаба.- рече му Лаура.- Ще карам сама.

- Да! - тихо промълви Пиф, когато чу че Вирош и Лаура се застъпват за него. Все пак стените не бяха толкова дебели.
Високият руснак влезе в стаята и се обърна към Пиф:
-Добред дошъл в екипа. Събирай си багажа.- Пиф се присегна и взе своята четирилистна детелина от креслото до него:
-Готово.
-Само това ли? - учиди се Вирош.
-За какво ми е друго? Имам дрехи на гърба си и хож на колана...Храна има нявсякъде. Ще пътуваме ли?
-Да, към Родопите. Можеж ли да караш мотор? - поинтересува се руснакът.
- Незнам. - искрено му отговори Пиф - Не може ли с кон? Обичам конете, по естественни са.
- Кьор ще се развика много. И как така незнаеш?
- Повярвай ми - незнам. Дълга история. Или пък не чак толкова. Бързаме , нали? - завърши Пиф.
- Да. Налага се. Все пак...
В този момент вратата се отвори с трясък и оттам изкочи Кьор:
-Хмм, хубаво че си говорите, но... БЪРЗАМЕ!!!
Вирош изгледа Пиф с многозначителен поглед и тръгна към вратата. Пиф го последва като огледа за последен път стаята , от която излизаше. "Странна работа" - помисли си той. "Много хора умират от глад, болести и студ, а това обикновено фоайе е обзаведено толкова богато...Това правилно ли е?"
- Какво си се замислил , Сиф? - заяде се Кьор. - Ще тръгваш ли или ще стоиш като препариран в тази стая докато не умреш от глад?
- Тръгвам. - Пиф не знаеше нищо за иронията. - Между другото - викат ми Пиф, не Сиф.
Вирош излезе през вратата , но Кьор изчака Пиф, погледна го със невиждащите си очи и му каза:
- Внимавай! Следя те. Една грешна крачка и си мъртъв. Гарантирам. - Кьор се обърна и излезе от стаята.
"Какъв интересен човек. Досега никой не ми е убещал да ме убие..." Пиф премина през вратата , обърна се и с леки затруднения я затвори със сакатата си ръка.

Кьор се замисли. Имаше да запълни още две места, като не беше сигурен кой точно му е нужен. Накрая се сети. Поведе мутантите към една сграда от другата страна на щаба. Влезе сам и след няколко минути излезе, а зад него ходеше човек, висок най-много метър и двайсет. Но не беше дете - беше поне на 60 години, но не беше прегърбен и не се движеше бавно - просто беше нисък. Пиф и Лаура гледаха с недоумение, а Вирош се беше ухилил. Пред тях стоеше един от най-опитните мутанти, който освен това беше и може би най-бързият сред тях. Пърга Велков беше открил невероятната си скорост още като дете, а тя беше съпътствана и с голяма ловкост. Е, не можеше да надбяга стрела, но пък ако ми се наложеше просто се отместваше встрани. След като Кьор го представи на Лаура и Пиф продължиха. Срещнаха висок човек.
-Умнич, какво пък сега? - попита Кьор щом го подуши.
-О, нищо, само искам да спомена, че трябва ДА ПОБЪРЗАШ - последното го изкрещя с всичка сила.
-Добре де, добре, какво толкова искаш да направя, така или иначе с наличния превоз пътя е поне два дни.
-Ами не се ли сещаш за по-бърз начин за пътоване - попита сърбина раздразнено.
-Куки ли? Тя е само дете, не може да я въвличаме в това.
Куки беше младо момиче на 8 години, но имаше невероятна дарба - можеше да телепортира себе си и който друге докоснала в този момент. Това и костваше огромни усилия, но когато се наложеше беше готова да се жертва. Лаура я познаваше и често си играеше с нея, тъй като малкото момиче беше доста самотно. Вирош знаеше за съществуването й, а Пиф така или иначе не знаеше къде се намира.
-Осъзнавам това - каза сърбина, - но няма друг начин. Трябва да проучим въпроса възможно най-бързо. Сега отиди и я доведи, ще ви направя бърз инструктаж и после изчезвате. Буквално.
-Осави на мен - каза Велков и излетя нанякъде. След две минути се бърна и носеше малко момиче на гърба си.
-Не съм съгласен с това - каза Кьор - но ако откажа ще пратите друг. Мамка му, казвай каквото имаш да казваш и да продължаваме.
Сърбина го изгледа лошо и заковори:
-През последните две седмици са отвлечени пет малки момичета. До колкото знаем ги водят в голяма пещера в Родопите. Пратихме трима души, само единия се върна жив. Думите му бяха "беше ужасно". После припадна. Изключително важно е да разберете какво става и по възможност да го прекратите. Куки ще ви заведе до там, пазете я - прекалено ценна е за нас за да й се случи нещо.
-И прекалено млада - отбеляза Кьор. - Е, това ли е? Да тръгваме ли вече?
-Тръгвайте.
Кьор, Лаура и Вирош поставиха ръцете си върху раменете на Куки, която хвана Пиф и Пърга за ръка. След няколко секунди се озоваха на входа на голяма пещера, а момичето едва стоеше на крака. Вирош я вдигна на ръце и влязоха навътре.

Тягостно чувство обхвана Вирош. Усети опасност пред себе си.
- Нещо не е наред тук, внимавайте - каза руснакът.
- Лалу, страх ме е - прошепна уплашено малкото момиченце.
- Спокойно, Куки, ние ще те пазим. Стой до мен.
- Някой трябва да тръгне напред да разузнае - продължи Вирош.
- Не, ще стоим в група и няма да се разделяме - прекъсна го Кьор.
Тази реплика подразни леко Вирош, но все пак разбра, че слепецът е прав. Групичката тръгна внимателно и влезе в пещерата. Стените бяха оформени от човек, и Вирош разбра, че пещерата се използва от много време.
- Внимавайте - прекъсна размислете му Пиф. - Усещам нечие съзнание наблизо.
Кьор се ослуша и потвърди:
- Да, чувам пет човека на стотина мерта напред. Пазете се. Чакайте, повече са. 10...15...50 души току що се събраха пред нас. В ляво и в дясно също се събират много.
- Да се махаме тогава? - предложи Пиф. - Въпреки че аз все още долавям ума само на един човек.
- Лалу, искам вкъщи - проплака Куки.
- Момчета, тук не е подходящо за малки момичета - каза Лаура.
- Ами да не беше идвала тогава - рече Кьор.
- Сега не мисля че е време за тъпи шеги. - изсъска мутантката.
- Не можем да се върнем вече, късно е - прошепна Вирош и извади дългото си острие.
Продължиха напред в мрака, без да използват светлини, за да не привлекат внимание. Вирош виждаше отлично в пещерата и беше нещо като водач на групата
- Абе вие не се отказвате лесно - каза тайнствен глас пред тях. Толкова хора ви накарах да чуете, а вие продължавате.
- Коя си ти - попита Лаура.
- Името ми не е важно. А сега да се позабавлявам.
В този момент ужасен пищящ звук, стотици пъти по противен от най-злобното скърцане с нокти по черна дъска изпълни пещерата.
- Групичката се свлече на земята от болка не способна да се противопостави. Най зле беше Куки. Лаура я гледаше как се мъчи и успя някак да се изправи. Очите и Бяха обагрени в огнен нюанс на червеното.
- Как смееш да причиниш подобно нещо на малко момиченце. Ще те убия собственоръчно!

OOC: Не знам с какво оръжие разполага Лаура, но от картинката съдя, че е меч.

Лаура бавно се изправи и вдигна меча си. Болката в ушите и бе неописуема. Мозъкът и сякаш щеше да се пръсне.
- Трябва да го направя!- помисли си тя и си представи мъчещата се Куки зад нея. Младата миротворка стисна силно дръжката на меча и се засили към опонентката си:
- Сега ще умреш, вещице! - изкрещя Лаура и замахна. Ударът мина на сантиметри от рамото на нападателката. Тя се отдръпна на няколко метра назад и се усмихна:
- Имаш силен дух, момиче. Жалко, че ще умреш. Ти и приятелите ти!
Този път атаката бе по-различна. Вместо ужасния скърцащ звук в главите на всички забоботиха неверояно ниско честотни звуци. Сякаш стотици хиляди слонове току що бяха изревали в дъното на пещерата. Куки изпищя. Кьор изрева от болка - неговите свърчувствителни уши не можеха да издържъв на атаките. Пиф и Вирош, които почти бяха успели да се съвземат от предишната атака , се свлякоха на студения каменен под на пещерата с ръце на ушите. Лаура падна на колене. Мозъкът и гореше , сякаш го поливаха с вряло масло, докато нападателката яросно продължаваше атаката си.
- Така ли ще свърша? Какъв неочакван край! В тази тъмна , куха пещера, влажна и невиждала слънце? - Тогава я осени мисълта. В момента бяха на територията на противника! В пещерата ехото и акустиката увеличаваха силата на звука многократно!
- Бързо мислиш, Лаура! - похвали си се тя. - Сега намери сили да го изкрещиш силно, колкото можеж!
Лаура скочи напред, протягайки меча си към нападателката. Изненадата бе сполучлива. Жената прекрати атаката си , за да избегне меча, насочен точн към нейните гърди.
-Всички навън! - възползва се Лаура, хвана Куки и се затича навън. Пиф и Вирош се спогледаха, вдигнаха Кьор и се затичаха към изхода.
-Не! -провикна се жената, контролираща звука и започна нова атака. Този път обаче , атаката не бе насочена към групата на Кьор. Специалния звук не дразнеше ушите, но...
- Сталактитите от тавана се свличат! - изкрещя Вирош. Лаура беше вече напред. - Пиф, да побързаме.
Пиф кимна и забърза крачка. Трудно му беше да ходи в такт с високия руснак . Един сталактит се разби на метър от тях. Наистина трябваше да побързат.
-Атаката ми не действа. - помисли си нападателката. - Време е за нещо по-драстично.- Тя вдиша дълбоко, изпълвайки дробовете си напълно. Бронхите и сякаш щяха да се пръснат, когато тя изкрещя. Идиотския звук беше сякаш невероятно силна басова китара. Стените на пешерата закънтяха като църковни камбани на Великден. Лаура, Вирош и Пиф бягаха, без да усетят това, което ги чака. Басовата вълна бързо преминаваше през плътните каменни стени на пещерата.
-Почти излязохме! - извика Лаура.
-Почти ги хванах. - прошпна нападателката.
Лаура погледна изхода пред себе си. Седем метра. Шест. Пет...
Звуковата вълна продължи да се разнася напред, към най-слабата точка на печерата - изхода.
Лаура отскочи назад, избягвайки гигантския каменен блок, откъснал се от тавана. Той падна до нея и се разби на парчета. Изходът за секунди беше закрит от свлачището. Тъмнина обви Миротворците , докато те се приготвяха отново за бой. Пиф и Вирош оставиха Кьор на земята. Пиф извади ножа си, макар да знаеше , че не е свикнал да се бие на тъмно. Вирош оголи грамадния се меч. Всички бяха напрегнати, докато камбанния звън на стените продължаваше да кънти.
-For whom the bell tolls? - сякаш от всякъде се чу глас, говорещ на странен език.

-Скоро ще разберем - каза Вирош и тръгна напред по посока на гласа, разпервайки ръце напред, като че ли опипваше пространството пред себе си.
- Толкова сте жалки - продължи гласът. Аз чувам дори как се двиши косата ви. Вие ще умрете. Изглежда атаката на всички едновременно няма нужния ефект. Ще ви пръсна на праченца един по един.
Два пламъка светеха в тъмното.
- Лично ще те убия мръсна мутантке - каза с яд в гласа си Лаура. Да нападаш малки момиченца, що за кучка си ти.
- Млъквай - извика жената и Лаура се вслече на земята. Насочена звукова вълна я беше изпратила в безсъзнание.
В този миг Вирош беше достатъчно наблизо за да спре да се преструва. С рязко движение се озова пред жената и замахна с меча си. Успя да избегне разсичащия удар само частично и титаниевъят меч мина през гърдите и. Жената изпищя в ужасяващ крясък и Вирош беше принуден да се отдръпне. Нова насочена звукова вълна, този път насочена към Вирош излезе от жената, но руснакът видя атаката и успя да избегне поне частично вълната. Всичко което тя му причини беше стържещ звук, подобен на първия, който го събори на земята от болка.
- Сега и ти можеш да се включиш, Кьор - каза му Вирош, изправяйки се на крака. И побързай, вкуната и кръв изтича.
- Дааа, сега мога да подуша кръвта и.
- И аз мога да помогна момчета - каза неуверено Пиф.
- Ти ли? И как?
- Усещам съзнанието и. А където е то, там е и тя. Добре, да оставим момиченца та поспят и да свършим и без това мъжката работа - каза Кьор.

Кьор, Вирош, Лаура и Пиф тръгнаха напред, а Велков остана да пази Куки. Движеха се бързо към мястото, където се предполагаше че е странната мутантка, но тя постоянно се местеше и отвсякъде се чуваха различни звуци - опитваше се както да разсее сетивата им, така и да им причини болка. Опитите й бяха безуспешни - те така или иначе не се доверяваха на слуха си, единствено им докара неприятна мигрена. Изведнъж и Лаура, и Пиф и Кьор замахнаха - мутантката беше точно пред тях. Тя избегна два от ударите, но ножа на Пиф се заби дълбоко в рамото й. Странната жена се обърна, но пред себе си видя - или по-скоро чу - Вирош. Руснака беше заобиколил няколко сталактита с два бързи скока и беше блокирал единственият й път за бягство. Тогава острието на Лаура я прониза право в сърцето, а "кучката" се свлече на земята. В този миг чуха писък, който идваше от входа на пещерата - като от малко момиченце. Всички се затичкаха натам. Когато стигнаха, усетиха миризма на кръв, плачът на момичето се чуваше ясно, а Вирош дори видя какво беше станало - Велков лежеше по корем, а кракът му почти беше разярязан на две от паднал сталактит. Лежеше точно там, където допреди малко Куки лежеше езжизнена - явно се беше хвърлил да я спаси. Лаура се хвърли към мястото, от където идваше плача, за да се увери, че Куки е добре, въпреки че не тя се нуждаеше от помощ. Момичето продължи да плаче, а Вирош коленичи и каза:
-Някой от вас да може да оказва първа помощ? Ако извадя това, без помощ кръвта му ще изтече.
Пиф не знаеше дали разбира от първа помощ, защото не беше пробвал - или поне не го помнеше. Лаура и Кьор пък бяха сигурни. Слепеца прекъсна няколко секундното мълчание:
-Ако го оставим така, скоро ще е късно - Извади от раницата си една газена лампа и превръзки. Запали я и продължи - Лаура, ти си най-сръчна. Ще си сложа ръцете на раната. Когато кажа, Вирош и Пиф ще махнат камъка. Ти веднага го преръжи и стегни превръзките колкото кръвта да не изтече, но не прекалено силно.
-Като знаеш как се прави защо не го превържеш ти - попита мутантката.
-Ако не си забелязала, в много неща повече ме бива в теорията. Особено в тези, в които се изисква зрение. Та, готови ли сте? - Чото постави ръцете си върху крака на Велков, там където падналия камък го беше разрязал. Другите два мутанта поставиха ръце върху камъка, а Лаура подготви превръзките. - На три. Едно, две...


ИИ.Продължете ситуацията както сметнете за добре. Общо взето ясното е, че бързака няма да е много полезен в остатъка от мисията.

- Лалу, той ще се оправи ли?- попита тревожно Куки, поглеждайки към ранения.
Лаура не отговори- за пръв път превързваше тежко ранен човек и й беше трудно да се концентрира и да запази хладнокръвие. По някое време Вирош подаваше някой и друг бинт, за да й помогне, а Пиф притискаше раната както го бяха посъветвали. Трябваше на всяка цена да намерят непознатата жена- мутантка, но не можеха да оставят Велков сам.
- Ще се оправи ли?- отново попита момиченцето.
- Разбира се, Куки.- отвърна Вирош.- Състоянието му е стабилно, а като се върнем, ще наместим костта.
- Ако се върнем живи.- мрачно отбеляза Кьор и се обърна към Лаура.- Ти остани да пазиш него и детето. Ако сте в опасност, малката ще ви телепортира вкъщи. Разбрано?
- Ама аз...- започна Лаура, но останалите вече се бяха спуснали в дълбокия тунел на пещерата.
- Мамка му! Дори Пиф и Вирош не се сетиха да се застъпят за мен.- изсъска девойката през зъби и после прибави с по- весел глас.- Куки, какво ще кажеш да ти сплета косата на плитка?
Дори Велков направи опит да се усмихне, за да прогони сълзите от очите на малкото момиче. Не трябваше да позволяват на осемгодишното дете да се разплаче- сподавените вопли на Куки можеха да станат причина за смъртта на техните приятели. Тишината и Очакването се възцариха в полумрачната злокобна пещера...

Групичката се движеше внимателно в пещерата. След поредния завой забелязаха светлина.
- Абе не ви ли се струва странно? - попита Вирош. Освен онази мутантка, никой друг не пазеше пещерата.
- Тихо бе, идиот - изсъска Кьор. Всички ни е убиеш с товето викане. В този момент гигантски полилей светна в средата на залата. Намираха се в предверието на около стотинамертора пещерна зала. Вирош изкрещя и се затича назад , за да се прикрие от светлината. Пиф беше озадачен, a Кьор се опитваше да се ориентира.
- Около един ос сталактитите бяха нареден множество болнични легла с колелца, върху които бяха поставени мали деца.
- Децата са на около 40 метра пред нас, каза той. В залата има 20-30 човека,а въоръжени с мечове и брадви. Един от тях държи пистолет.
- И сме трима срещу тях - попита Кьор.
- Не, горе има голям полилей, и Вирош се скри от него.
- Еми свали го де - ядоса се Кьор.
- Ще падне върху децата.
- Наговорихте ли се - извика един от мъжете, очевидно командира. - Все тая, атака!

Мъжете се нахвърлиха в атака, а двата мутанта се разпръснаха. В мелето не можеха да направят нищо освен да отбиват атаките. Кьор извади два нова и започна да со пробива път. Преряза гърлата на един-джама свои противници, и рани още 5-6. В Същото време Пиф нанасяше удари наляво и надясно, нокаутирайки противниците си. И двамата бяха покрити с порезни рани. По едно Време Кьор се измъкна от мелето, и разбута леглата. Пиф, свали шибания полилеи.
Пиф извади пистолета си, прицели се в основата му и стреля. Кабелите се скъсаха и осветителното тяло полетя надолу. В този миг единия от противниците изкрещя и се свлече на земята. Един по един повечето мъже паднаха на земята, мъртви.
- Добра работа, Вирош. - Каза Кьор.
- Трима мутанти,а? Е, срещу мен, няма да издържите и минута. - изрева водачът.
- Киор и Пиф се чудеха какво се случва, докато Вирош не можеше да повярва на очите си. Противникът му беше придобил размерите на къща, и цвета на блато.

Кьор скочи на земята и се претърколи настрани, а около една секунда след това на прединото му място се стовари нещо голямо и тежко, което, както Вирош видя, беше петмвтрово пипало. Кръвопиецът замахна с меча си и отсече израстъка. От раната потече гърсо черно вещество, но скоро раната се затвори и от там изникна нова плът. Пиф направи няколко крачки назад, презареждайки оръжието си. Докато беше на земята, Кьор набара дълга дървена дръжка с метално острие на върха й. Един от воините приживе беше въоръжен с двуметрово копие, което слепеца вдигна и заби напосоки в туловището на гиганта, обаче не постигна нищо с това. В това време Вирош нанесе втори и трети удар, но напразно. Сравнително лесно избягваха ударите на тромвото създание, но им беше невъзможно да го наранят. Пиф стреля, но резултата беше още по-малък и от удара с копието. В този момент мутантите разбраха, че единственият им шанс е да надхитрят създанието. Е, или да стоварят нещо тежко отгоре му. Свода на пещерата изглеждаше солиден, но до стената имаше кухина, която беше достатъчна в нея да се провре човек и камъните под нея едва се крепяха. Вирош забеляза това след като трябваше да скочи доста болезнено настрани за да избегне поредната атака на изверга. Скочи, стъпи върху главата (предполагаемо) на изчадието и се оттласна. Лекото му тяло и голямата му сила му позволиха да се изстреля нагоре, хващайки се за цепнатината. Изрода явно усети това, защото уви едно пипало около крака на кръвопиеца и го затегли надолу...

ПП.Пиша накратко, защото трябва да наваксвам и с Армагедон

Вирош мислеше трескаво, докато чудовището го дърпаше надолу. Ако се опиташе да събори скалите, рискът да погуби и себе си бе доста висок.
-Значи ми остава другият вариант...-помисли си той, стисна здраво дългият си меч в дясната си ръка и се пусна от скалата.
Силата на чудовището,се се обърна срещу него - Вирош за части от секундата прелетя трите метра надолу и заби дългият си меч до половината
в плътта на чудовището. Яростен рев изпълни гигантската зала. Ядосаното чудовище започна да мята
пипалата си на всички страни в некунтролируеми спазми. Кьор залегна и се претърколи назад за да ги избегне. За нещастие обаче,
реакциите на Пиф не бяха толкова бързи - едно от гиганстките пипала го удари в дясната ръка и го запрати към стената.
Чу се удар на кухо, след което Пиф се свлече. Кьор изпсува:
-Никой ли не може да свърши нещо както трябва по дяволите! Вирош, натисни повече!
Кръвопиеца, облян в гнусната черна слуз, продължаваше да впива меча си в гигантското туловище.
-Май не помага!-извика той, залягайки , за да избегне едно от пипалата.
-Продължавай, ти казвам!-изрева Кьор и се запъти към мястото , където бе паднал Пиф. Сакатият стоеше
подпрян на стената и дишаше тежко. От челото му капеше кръв.
-Боли-Пиф някакси глупаво обясни очевидното-Доста...
Пиф бръкна набързо в раницата си извади малка кама.
-Дай я на Вирош. Рицин. Би трябвало да свърши работа.
Кьор кимна и я улови. Претърколи се настрани, избегна още един удар на ревящото чудовище и
извика към Вирош:
-Дръж, касапино.-му подхвърли камата.
Тъмнината в пещерата не бе проблем за Вирош. Той отчетливо видя летящата към него кама, прецени момента и я улови
за дръжката точо когато тя минаваше покрай него. Веднага осъзна плана и заби ръката си, държаща камата в отворената
рана на чудовището. След което изтегли бързо меча си от туловището му и с едно артистично движение
се озова на земята пред него.
-Браво, а сега се отдръпнете!-изрева Кьор , идърпвайки Пиф настрани.
За един момент чудовището се успокои и кънтенето в пещерата секна. Един дълъг момент, след което...
Чудовището вече не ревеше, то пищеше. Остър, пронизителен звук, който разтърстваше сталактитите покрили
тавана. Звук, сякаш причинен от стотици птици, дращещи с нокти по черна дъска. Пипалата му се удряша хаотично в стените
и тавана на пещерата, събарящи камъни и сталактити. Вирош направи кълбо напред и се озова до Кьор и Пиф,
извън радиуса на щетите. Чудовището продължи да удря хаотично с пипала, докато най-накрая не събори един двуметров сталактит
върху себе си. Последен писък и...край чудовището се строполи назад, след което се превърна отново в човек. По-точно труп.
-Беше забавно-наруши тишината Пиф-Е, освен болката...Дано не съм си загубил детелинката.
Вирош и Кьор го погледнаха странно.

ИИ. Разчитах някой (Тео) да пише след Иво, ама за да не заспи пак пиша отново.

ВИ.Мъжете огледаха децата. Бяха живи, но нито едно не се беше събудило от шума. Явно бяха упоени или приспани по неестествен начин. Кьор не виждаше това, за това се допита до Вирош за информация:
-Какво става? Защо не чувам децата?
-Защото още спят. Явно това е работа на някой мутант, иначе до сега да са се събудили.
Кьор се заслуша по-добре. Дишаха.
-Колко са тук?
-Шест - отвърна руснака.
-Мамка му, отвлечените са седем.
Слепецът отиде до едно легло и вдигна детето, спящо в него. Разтърси го, удари му два шамара и нищо. Искаше да го разпита какво е станало със седмото, но явно нямаше да стане. Това беше последната зала във пещерата - явно не беше там. Извърна глава към Вирош и в изражението му бяха изписани гняв и тъга:
-Седмото явно не е тук. Завели са го другаде или вече е късно. Трябва да се върнем възможно най-скоро за да ги събудят, може и да ни кажат какво е станало. Хайде, да ги занесем до момичетата и Велков.
Вдигна две деца, другите последваха примера му. Занесоха ги мълчаливо в първата зала на пещерата. Лаура, която беше коленичила край Велков, скочи и ги посрещна:
-Какво стана? Спасихте ли децата?
-Повечето - отвърна Кьор. - Едно липсва, но не е в пещерата.
-Какво? Как може да тръгнем без всичките деца - ядоса се младата жена.
-Ако е живо, всеки момент е важен. Трябва да разберем какво е станало с него, а децата са приспани и не можем да ги събудим. Все някой в центъра ще може. Трябва да побъразаме - след това се обърна към Куки. - Трябва да се върнем. Съсредоточи се, знам че може да ти е трудно да пренесеш всички ни. Ще се опиташ, нали?
-Добре - отговори момиченцето и хвана ръцете на Лаура и слепецът. Всични се навързаха на верига, всеки хвана и едно от спящите деца. Скоро се озоваха в лагера, точно пред кметството. Куки се беше свила на земята в безсъзнание.
Кьор хукна нанякъде, извиквайки на останалите:
-Занесете Велков в лазарета възможно най-бързо.
В този момент въпросният индивид беше в безсъзнание заради загубата на кръв. Вирош го повдигна, сякаш беше лек като перце и го понесе нанякъде.
След малко Кьор се върна с жена около трийсетте, която хвана едно от децата и впери поглед в него. Изведнъж детето се събуди и закрещя. Жената сложи ръка на устата му:
-Успокой се. Какво стана?
-Коя си ти? Моля те, не ме бий повече!
-Спокойно, тук никой няма да те нарани. Колко деца бяхте в пещерата?
Детето щеше пак да се разплаче, но имаше нещо в погледа на жената, което го успокояваше. Реши, че може да й се довери напълно.
-Бяхме седем, но постоянно взимаха по един от нас. Водеха ни далече и там ни спукваха от бой. Имаше хора с расота, които се молеха.
-Успокой се, всичко свърши - каза жената и се зае с другите деца. След това докосна челото на Куки, която Лаура прегръжаше, и момиченцето изведнъж се събуди. Жената, която Лаура беше разпознала като Катерина Красная, остана на едно място няколко секунди и после каза:
-Уморена съм, трябва да поспя. Надявам се да съм ви помогнала.
Тръгна обратно, залитайки леко. Вирош се върна:
-Велков ще се оправи. Децата са добре, както виждам.
Децата седяха на земята, все още шокирани, но по-спокойни след намесата на рускинята. Друга жена дойде и ги отведе. Тогава Кьор заговори:
-Няма време за губене. Трябва да се върнем в пещерата. Скоро ще върнат детето, а след това ще ги принудим да ни заведат до скривалището си. Ако някой от вас се е отказал, да си ходи - никой не каза нищо. Бяха готови. - Куки, отново ще трябва да ни заведеш. Спокойно, ще те пазим. Лаура, не ме гледай така, трябва да сме там преди да върнат детето, иначе може никога да не го намерим. Имали въпроси? Не? Е, Куки, отново всичко е в твои ръце.
Момиченцето го погледна и каза:
-Щом казваш - беше странно смела за дете. Хванаха се в кръг и скоро се озоваха в пещерата.

Групата мутанти отново се намираше пред входа на пещерата. Мисията бе дошла в повече за Куки. Момиченцето бе притворило очи, но беше в съзнание. Лаура, която я държеше в ръцете си, се обърна към Пиф:
- Вземи я.- рече тя и му подаде Куки.- Някой трябва да я пази.
- Но аз..- Пиф не можа да довърши, тъй като бе прекъснат от Кьор:
- Лаура, ти като че ли имаш повече опит с деца, защо не останеш с Куки, а Пиф да дойде с нас? Няма да се бавим, обещавам.
- Изобщо не ми ги пробутвай тия, къртицо. За разлика от теб се разбирам с хлапета, но забравяш важен факт- аз съм войн, а не детегледачка!!! Нали така, Вирош?
- Разбира се.- кимна руснакът,притеснен от задаващия се на хоризонта конфликт.- Но Пиф дали е съгласен?
- Пиф, ще се справиш ли?- попита мутантката.
- Няма проблем.- покорно отвърна мъжът.- Ако срещнете пречки, ме повикайте.
Миротворците влязоха в пещерата- нищо не се беше променило от последното им идване или поне така изглеждаше. Разпръснаха се и се скриха- кой зад сталактон, кой в процеп- целта беше да нападнат врага в гръб. Вирош щеше да им даде сигнал за нападение. Когато чуеха цвърчене на прилеп, щяха да започнат атаката. Не чакаха дълго- скоро се появи група мъже. Те водеха босоного момче, чийто ръце и крака бяха завързани с тежки вериги, които то с мъка влачеше със себе си. Мъжете го блъскаха грубо, а когато се препънеше, нечий камшик изсвистяваше във въздуха и се стоварваше върху раменете му. Лаура, скрита в една пукнатина, видя всичко. Тя посегна да извади меча си, но Вирош, който беше до нея, я спря. Момичето с укор го погледна в очите, но той поклати глава- трябваше да почакат. Когато мъжете и хлапето се отдалечиха от тях, русокосият даде знак за атака. Похитителите бяха обградени от групата на Миротворците. Лаура пристъпи напред:
- Предайте ни детето. Ако не се съпротивлявате, ще останете живи.
Мъжете се изсмяха при вида на момичето, застанало с меч в ръка срещу тях.
- Няма да водим преговори с някакви отрепки, обаче, след като приключим с другарчетата ти, ще ти сложим ето тези украшения.- рече главатарят и размаха окови пред погледа на Лаура.- Избийте ги всички, но оставете момичето живо!
Похитителите се вслушаха в заповедта на своя вожд и диво се нахвърлиха срещу Миротворците. Това, което последните разбраха за враговете си, беше, че не всички са мутанти.
- Вирош, не изпускай Лаура от очи.- викна му Кьор и след това изкрещя към останалите.- Да не сте изпуснали нито един! Не ги оставяйте да избягат!

Вирош реши да не изчака да му скочат. С широк замах извади меча си и се стрелна напред. Преди да успеят да реагират трима се оказаха с прерязани вратове. Мутантът съжали за похабената кръв и си помисли че поне малко ще остане и за после. Другарите му осъзнаха че битката е започнала след като видяха гърчещите и задушаващите се хора кървящи на земята. Кьор само ги чу. Лаура извади меча си и тръгна напред. Кьор също измъкна откнякъде два ножа но остана на мястото си за да се ориентира по добре. Секунда по късно обаче и той беше въвлечен в схавтка с един от противниците си. Пътят на Вирош беше препречен някакъв великан. Висок близо 2.5 метра, противникът му носеше протрити дънки и розова риза. Гигантът замахна с масивния си юмрук, който се оказа трърде бавен за да уцели мутанта. Той от своя страна замахна с меча си , очаквайки да разполови опонента си. Всичко което се случи обаче бяха искри. Мечът се плъзна по кожата на гиганта без да я нарани. Другият мутант се ухили и отново тръгна да раздава юмруци наляво и надясно. В този момент Кьор извика. Един от похитителите и правеше нещо странно. От порите на кожата му излизаха множество тънки нишки. Кьор беше целият омотан в тях и не можеше да се освободи. С бързо движение се оказа до него и преряза нишките, след която се насочи към източника им.
- Не бързай толкова вампирче - извика водачът на групата и извади отнякъде фенерче. В последния момент Вирош разбра какво следва и затвори очи. Болката изпълни тялото му. Силният сноп минаваше дори през бинтовете и изгаряше всяка плът до която се докосне. Мутантът не можеше да помръдне, просто се гърчеше на земята. От него излизаше дим.
- Какво става - Извика Кьор.
- Те знаят за него- отвърна уплашена Лаура. - Убиват Вирош със светлина.
Момичето понечи да скочи към водача но, падна. Краката и бяха увити в нишки. Кьор разбра посоката в която трябваше да се движи и и се затича натам. Не можеше да допусне подобно нещо.
- И твоята слабост знам, водачо. Ако не ме чуваш не можеш да ме и видиш.

Главатарят на престъпниците беше ухилен до уши. Незнайно откъде, той беше информиран за способностите на Миротвориците и за техните слабости.
- Водачо, ти ще съжалиш, че си довел нищожната си групичка!- изсъска бандитът в ухото на Кьор. Слепецът замахна, за да го удари, но престъпникът хвана ръката му и го вдигна във въздуха, след което го стовари върху все още гърчещия се Вирош.
- Само толкова ли можете?- подиграваше се главатарят, който беше на не повече от 25 години, но от очите му струеше хитрост, каквато не всички притежаваха, дори и два пъти по- възрастните от него. Лаура се прицели и метна меча си по посока на противника. Острието изсвистя във въздуха с висока скорост- беше абсурдно нормален човек да се отърве от такъв удар, тъй като той не можеше да бъде спрян, а и бандитът нямаше време да се отдръпне. Главатарят обаче направи крачка назад и хвана устремения към него меч за дръжката. Усмихна се на Лаура, която не знаеше как да реагира, след което даде знак на великана. Той сграбчи Кьор и Вирош в огромните си ръце и ги понесе навътре в пещерата. Девойката се оказа сама и обградена от шайката.
- Спрете!- заповяда им водачът и разбойниците отстъпиха. След това главатарят се обърна към Лаура:
- Ето ти меча! Ще се биеш с мен. Ако ме победиш, ще освободя приятелите ти. Обаче ако аз победя, ще ги изпратя в небитието, а колкото до теб- ти ще останеш с мен!
„Страхотно! Ще се бия с мутант, чиито способности дори не знам! А и аз не съм много добра с меча. Трябва да победя!”, мислеше си момичето, като внимателно следеше движенията на противника.
- Те няма да ни пречат- каза водачът след кратката пауза на мълчание и кимна към бандата. Мъжете започнаха да се разотиват.
- А, и още нещо- усмихна се младият бандит и хитрите пламъчета в очите му сякаш озариха цялото му лице- ако се опиташ да избягаш, ще убием мутанта, който пази момиченцето, а нея ще продадем в робство!
В този момент съседната галерия се изпълни със светлина. Лаура погледна по посока на лъчите- там стояха завързани Куки и Пиф. До тях бдяха двама пазачи. От очите на момиченцето обилно течаха сълзи, но то не смееше да изплаче на глас.
- Отведете ги!- извика водачът и пазачите отнесоха пленниците в дълбините на пещерата.
Лаура беше повече от бясна.
- Да започваме!- изкрещя тя и бойният й вик огласи пещетата. Противникът й също извади меча си. Смъртоносната песен на стоманата отекваше в стените на пещерната зала. Най- накрая мечът на разбойника беше избит от ръцете му. Лаура опря острието във врата на главатаря:
- Мисля, че е време да изпълниш обещанието си!
Водачът не почака за втора покана и плесна с ръце. Великанският мутант се появи отнякъде. В шепите си държеше Вирош и Кьор, които бяха изгубили съзнание. След това от другия ъгъл на пещерата се показаха пазачите, които водеха Куки и Пиф.
- Какво да правим с тях, шефе?- попитаха разбойниците.
- Отведете ги край някое планинско селце далеч оттук. Вземете им картите и компасите. Върнете им оръжията. Освободете и плененото момче и го пуснете с тях. Помнете- трябва внимателно да заличите следите си, след като изпълните това, което ви поръчах. Така ще спечелим време, за да се преместим на друго място.
Лаура тържествуваше. Сега не друг, а ТЯ дърпаше конците и владееше ситуацията. „Вече Кьор ще ме пуска да ходя на мисии заедно с останалите.”, помисли си девойката и отдръпна острието от врата на главатаря. След това се запъти към изхода на пещерата, но нечия ръка я улови за рамото и я дръпна назад. Момичето рязко се обърна и понечи да изтича напред, но водачът беше уловил ръцете й.
- Ти не държиш на думата си и ще си платиш за това!- извика Лаура.- Обеща да ни пуснеш!
- Така е.- усмихна се разбойникът,- Явно не си ме слушала добре. Аз казах, че ще пусна приятелите ти, но не съм казвал, че ще пусна и теб!
Преди девойката да успее да се измъкне, ръцете й бяха оковани от заприиждалите бандити, които по време на дуела се бяха скрили в сянката на карстовите образувания и покорно бяха чакали двубоят да приключи. Лаура се опита да разкъса веригите, но не се получаваше.
- Не си хаби силите!- засмя се главатарят,- Тези са специално създадени за мутанти. По време на дуела добих известна представа за способностите ти. Странно, Миротворците са променили състава си. Не знаех, че имат ново попълнение в поделението за строго секретни мисии. Това обаче вече не е от значение- ти идваш с нас!
Въпреки съпротивата, която Лаура оказваше, мъжете я блъснаха към дъното на пещерата. Някой извади камшик, който разцепи въздуха. Водачът го улови, преди да бъде нанесен удар върху гърба на Лаура.
- Идиоти!- изкрещя главатарят,- Ако някой й посегне, ще си има работа с мен!
Престъпниците се умълчаха и тихо изчезнаха един след друг в дъното на пещерата.

Вечерта Кьор, Вирош, Пиф и Куки се намираха доста километри югоизточно от мястото, където Лаура се беше била с главатарят. Ръцете на тримата мъже бяха оковани, а тези на Куки бяха завързани със здраво въже. Вирош и Кьор се чувстваха отвратително, но бяха будни. Пиф, който беше вървял цял ден беше заспал, но се събуди при леко побутване от страна на Вирош. Готвеха нещо, макар че шансът им за успех зависеше адски много от пазачите им.
Последните бяха двайсетина, най-много един-двама от които бяха мутанти. Двама бяха будни, за да пазят затворниците, а останалите бяха налягали по земята в най-разнообразни пози. Кьор се заслуша - чакаше момента, в който двамата ще започнат да си говорят, или пък захъркат - важното беше да се разсеят с нещо. Вирош ги наблюдаваше - виждаше ги, а те него не. Но все пак не избързваха с атаката - ако и другите се събудеха, това щеше да означава сигурна смърт. В един красив момент двамата пазачи започнаха да водят интересен разговор:
-Абе, Пешо, ебе ми се.
-И на мене, и на мене.
-Искаш ли...
-Абе ти нормален ли си бе?
Докато двамата продължаваха в същия дух, Вирош и Кьор се приближиха. Без да им пречи тъмнината, всеки започна да души един от двамата с оковите си. Пуснаха ги след повече от минута - трябваше да са сигурни, че смъртта им е окончателна. Взеха оръжията им - и двамта носеха по един дълъг остър нож, а единия имаше и ръчна брадва. Слепецът, вампирът и оня с амнезията се заеха да избиват пазачите си. Когато останаха трима промениха тактиката си. Вирош изрита единия със всичка сила в топките. Оня изрева с всичка сила и събуди и другите двама. Оня в краката на Вирош замахна на посоки с някаква ръждива брадва, но я изпусна от болка - руснакът заби ножа в рамото му. Един от другите двама се хвърли енергично към Кьор, който се мръдна настрани и заби ножа в гърлото му. Третият имаше по-добра тактика - реши да действа разумно. Пусна пистолетът, който държеше, и каза:
-Виждам, че няма смисъл да се съпротивлявам. Ако ме пощадите мога да ви бъда полезен.
В същото време оня в краката на Вирош реши да упорства - хвана брадвата с другата ръка и пак замахна. Този път ножът бе забит в окото му. Кьор заговори:
-Отключи оковите и без шмекерии. И тримата сме способни да те догоним без проблем.
-О, сигурен съм, сигурен съм - каза оня и взе ключ от труп на няколко метра от него. Отключи последователно Пиф, Кьор и Вирош.
-А сега си дай ръцете - каза слепеца. - Вирош, би ли имал честта, леко недовиждам.
Руснакът го закопча и слепецът заговори:
-Къде са останалите копелета?
-Не знам. Бяха в една пещера... ако ми дадете карта ще ви я покажа. Но сега са се преместили, само Его знаеше къде са, а вие като гледам сте го очистили. Не ме убивайте и ще ви разкажа каквото знам за култа.
-Култ? - Изгледа го Вирош.
-Ама вие и това ли не знаете? Имам много да ви разказвам, само не ме убивайте.
-Няма да те убием, само не опитвай нищо необмислено - каза Кьор. - На сутринта тръгваме за... абе къде сме?
Оня поиска карта. Когато Вирош донесе една, оня посочи мястото, където преди много време беше съществувал градът Нова Загора.
-Мамка му, наблизо няма център на миротворците - каза Вирош.
-Знам къде има малко село, отказват да ни дадат нещо като ги помолим учтиво. Ще ви посрещнат добре.
-Нали знаеш, че ако това е засада умираш преди нас? - Провери Вирош.
-О, напълно сигурен съм в това - каза оня.
-Като ще ходиш с нас, как се казваш? - попита Кьор.
-Педе Раз дьо'Лен.
Спестиха си коментарите по името. Кьор попита:
-Я сега разкажи за тоя култ.
-Вярват, че ако призоват Сатаната, той ще им даде сила и те ше контролират света редом с него. Мене ако питате, това са пълни глупости - с тях съм, или по-скоро бях, само защото ми помагаха да оцелея. Не вярвам в идеята им, но вярвам, че трябва да се яде.
Продължи да им разказва, но беше явно че не е много навътре с информацията около култа. Каза им, че старейшините чертаят петолъчки с кръвта на деца, но не на мъртви деца - измъчват ги, източват кръвта им, но не ги убиват.
На сутринта тръгнаха, като взеха само оръжията си, две карти, един компас и малко провизии. Пиф си намери и револвер, в барабана бяха запълнени всички шест дупки за патрони, намери и кутия с още 6. Сетиха се да вземат и Куки. Селото беше на петдесетина километра.